— Но защо се плашат чак толкова? — учуди се джуджето.
— Нямам представа — промърмори Ангуа. Когато тръгнаха да обикалят около цеха за свещи, малко стадо овце препусна по-надалеч от тях.
Осветените високи прозорци на сградата показваха, че работата тук продължава цяла нощ.
— Всяко денонощие произвеждат по половин милион свещи — съобщи Керът. — Чух, че имали много усъвършенствани машини. Бих ги разгледал с удоволствие.
Откъм отворената врата отзад ярък сноп лъчи проникваше в мъглата. Неколцина мъжаги товареха сандъци със свещи на върволица от каруци.
— Всичко изглежда нормално — вдигна рамене Керът, след като се свряха в едно удобно затъмнено ъгълче. — Но са доста заети.
— Не виждам как ще успеем — обади се Ангуа. — Щом ни зърнат, ще унищожат уликите. А и да намерим арсеник, какво от това? Не е престъпление да притежаваш арсеник, нали?
— А дали е престъпление да притежаваш онова? — прошепна Керът.
Един голем крачеше бавно по пресечката. Изобщо не приличаше на останалите големи — древни, поправяли се безброй пъти, докато станат безформени подобно на човече от меката средина на хляб. Този изглеждаше като нормален мъж… по-точно както нормалният мъж би искал да изглежда. Беше истинска статуя, изваяна от бяла глина. И старателно направената коронка беше част от главата му.
— Познал съм — поклати глава Керът. — Наистина са си направили свой голем. Горките… Въобразявали са си, че техният крал ще им даде свобода.
— Виж му краката! — изсъска Ангуа. С всяко движение по краката на създанието се появяваха и изчезваха тънки червени линии, също и тук-там по тялото и ръцете му.
— Напукал се е — предположи тя.
— Знаех си, че не може да изпечеш глина в пещ за хляб! — тихичко възкликна Веселка. — Формата й е напълно неподходяща.
Големът бутна една от страничните врати и хлътна в цеха.
— Да вървим — подкани ги Керът.
— Командир Ваймс ни заповяда да стоим отвън — възрази Ангуа.
— Вярно, но не знаем какво може да се случи вътре. А и нали ни поощрява да проявяваме инициатива? Вече не бива да чакаме безучастно отвън.
Той прекоси тичешком улицата и отвори вратата. Видя тесен проход между наредени нависоко сандъци. Чуваха се потракване и дрънчене. Лъхна го прегрят въздух.
Веселка долавяше съвсем тихичък разговор няколко педи над железния й шлем.
— Ще ми се господин Ваймс да не я бе пратил с нас. Ами ако й се случи нещо лошо?
— Какво те притеснява?
— Ами… тя е… момиче.
— Е, и? В Стражата имаме поне още три джуджета от женски пол, но за тях не се тревожиш.
— Не ме поднасяй… Кажи някое име.
— Например Ларс Главорез.
— Сериозно?!
— Ха, да не очакваш носът ми да сгреши?
— Но миналата седмица Ларс без ничия помощ разтърва биещите се в „Миньорска среща“!
— А защо се заблуждаваш, че жените са по-слаби? Ако аз се нахвърля срещу пълна кръчма гадняри, няма да се обезпокоиш много, нали?
— Ако е нужно, ще помогна.
— На мен или на тях?
— Не е честно!
— Я пак си помисли…
— Няма да им помагам, освен ако не започнеш да се държиш прекалено грубо с тях.
— А, така ли било? Защо ли някои твърдят, че вече нямало кавалери…
— Въпреки всичко Веселка е… различна. Сигурен съм, че е много кадърна в алхимията, но трябва да й пазим гърба при схватка. Да видим сега…
Пристъпваха навътре в цеха. Над тях се носеха свещи — стотици… не, хиляди — провесени за фитилите от безкрайна верига хитроумно снадени дървени части, чиито краища се губеха някъде из дългото помещение.
— Чувал съм за тази новост — сподели Керът. — Нарекли са я конвейер. Така може да се правят безброй еднакви вещи. Но вижте само каква скорост! Чудя се как колелото…
Ангуа посочи. Наблизо поскърцваше бързо въртящо се крачно колело, но до него нямаше никого.
— Все пак нещо задвижва цялата тази машинария… — зачуди се тя.
Този път беше ред на Керът да посочи. Виещите се нагоре, надолу и настрани вериги се събираха в сложен възел. По средата се забелязваше някаква фигура и окото трудно можеше да различи мълниеносните движения на ръцете й. Точно до Керът имаше голяма саморазтоварваща се количка. Свещите неспирно падаха в нея. Никой не изпразваше количката и те се разпиляваха по пода.
— Веселке… — проточи той. — Умееш ли да боравиш с каквото и да е оръжие?
— Ъ-ъ… не, капитан Керът.
— Предполагах. Тогава ни почакай на улицата. Не искам да пострадаш.
Тя се изсули с видимо облекчение, а Ангуа подуши въздуха настръхнала.
— Тук съвсем наскоро е имало вампир.
— Мисля, че трябва да…
— Знаех си, че ще ме разкриете! — кресна някой. — Как ми се ще да не бях купувал проклетото създание! Предупреждавам ви, държа зареден арбалет!