Тогава мъжът рекъл на управителя:
— Нали я виждаш колко е умна? С който ум е надигнала вратата да я носи чак тук, с тоя ум е и разказвала, че уж съм намерил пари.
Управителят се обърнал към жената и я запитал:
— Кога намерихте с мъжа си парите под шипката?
— Кога ли? Когато валя силната градушка, та моето око отече, а твоето изтече съвсем.
Управителят бил сляп с едното око. Град не бил падал в селото от една година. Всички разбрали, че жената говори глупости. Пуснали и нея, и мъжа й.
Като си отишъл вкъщи, мъжът рекъл на жена си:
— Това, дето намерихме под шипката, не е жълтици, ами е едър боб. Добре запомни, че пак ще ми направиш някое зло с тия свои уста, които не знаят какво приказват.
— Ами къде е бобът, дето го намерихме?
— Къде ще е? Ей го там, на полицата.
Мъжът бил оставил шепа жълтици на полицата, па ги бил покрил с една паница. Мислел да си накупи с тях това-онова.
През деня, додето мъжът бил на нивата, из селото минал грънчар, да продава грънци.
— Ха грънци, хаааа! — викал той и карал колата.
Жената излязла и го запитала:
— Чичо бе, продаваш ли ги за боб?
— За всичко ги продавам — рекъл грънчарят.
Тя му изнесла една жълтица — да му покаже колко едър е бобът. Той взел жълтицата, дал на жената две големи гърнета и я запитал дали има много от тоя боб.
— Дал Господ — отвърнала тя и му донесла шепа жълтици.
Грънчарят грабнал парите, оставил биволската кола с грънците и си отишъл. Жената го почакала, па като разбрала, че не ще се върне, почнала да разтоварва гърнетата и да ги реди по коловете на градинския плет. Всички наредила, само за едно гърне не останал празен кол. Тогава тя ги погледнала и им рекла:
— Хайде, мили гърнета, посместете се, че сторете място на братчето си!
Но те се не мръднали.
— Слушайте! — викнала им тя. — Смествайте се, додето е време, че ще ви изпочупя до едно!
Гърнетата не помръднали и тоя път. Тогава тя грабнала една тояга, развъртяла се и счупила всички грънци, па сложила на един кол онова гърне, за което нямало по-преди място. Сетне седнала на вратнята да чака мъжа си. Прияло й се. Отрязала си хляб и почнала да яде. По едно време забелязала, че биволите, както били легнали до колата на грънчаря, преживят. Единият гледал право към нея. Сторило й се, че й се криви.
— Ей, биволе — рекла. — Защо ми се кривиш? Не се ли виждаш какъв си черен?
Биволът продължавал да си преживя. Жената кипнала. Станала и му викнала:
— Скоро спри, че ще те заколя!
И като видяла, че не разбира от дума, грабнала ножа и го заклала.
— Отдавна ми се ядеше зеле с говеждо — рекла. — Я да видя на колко пъти ще може да се сготви!
И като нарязала бивола на едри късове, почнала да ги внася в градината и да ги реди по зелките; на всяка зелка по мръвка. А кучето вървяло след нея и ядяло месото. Тя го хванала, отвела го в зимника и го вързала за чепа на бъчвата с вино, па се върнала да дореди мръвките. Но като се обърнала по едно време, видяла, че кучето мъкне връвта с чепа и се облизва. Върнала се булката в зимника. Гледа — виното тече от бъчвата. Уплашила се тя да я не бие мъжът й. Грабнала един чувал с брашно и го изсипала на пода. Мислела си, че брашното ще попие виното и тя ще го събере след това. Но виното тече, тя сипва брашно, по нозете й се лепи червено тесто. Почудила се що да прави: от зло отива към по-зло.
Дошъл мъж й. Видял какво е напакостила жена му, хванал се за главата и рекъл:
— Къде да те дяна, жено, и що да правя с тебе?
А тя отвърнала:
— Какво има за чудене? Хвани ме, та ме изтегли, че не знам как да изляза от това блато!
Тогава той разбрал, че глупава жена не поумнява.