А тя усвояваше бързо и практиката, и писаното в книгите. По принуда се наложи да промени още малко мнението си за марсианците — не бяха изцяло глупави, както бе смятал, а просто твърде глупави по природа и не им хрумваше да използуват умствените способности, които притежават. Веднъж започнала, Лели поглъщаше всевъзможни знания като същинска прахосмукачка: не мина много време и тя вече знаеше за товарните станции толкова, колкото самият той. Дънкан съвсем не бе имал намерение да я учи, ала по този начин си осигуряваше занимание, което беше далеч за предпочитане пред скуката на първите дни. При това съобрази, че тя става имущество, чиято цена се покачва…
Това му се виждаше смешно. Никога дотогава не бе гледал на образованието като на нещо друго освен пилеене на време, ала сега започна сериозно да си мисли, че когато я отведе обратно на Марс, ще може да си възвърне много по-голяма част от 2360-те лири стерлинги, отколкото очакваше. От нея можеше да стане твърде добра секретарка и да я наемат… Започна да я учи на елементарно счетоводство и финанси — доколкото разбираше нещо от това…
Месеците на служба продължаваха да се трупат; сега те минаваха значително по-бързо. През последния период от време, когато човек придобиваше увереност, че е способен да изкара докрай, без да получи нервно разстройство, беше приятно да седи там със съзнанието, че в къщи парите постепенно се трупат.
На Калисто бе открит нов залеж, който увеличи малко доставките за спътника. Иначе всекидневната работа продължаваше без изменения. От време на време се отбиваха кораби, товареха и отново заминаваха. А после, неочаквано скоро, излезе, че Дънкан може да си каже: „Пристигне ли по-следващият кораб, напущам!“ Още по-неочаквано скоро дойде денят, когато, застанал на металната площадка пред купола, Дънкан гледаше как един кораб излита, издиган от долните си двигатели, и се смалява нагоре в черното небе. В този миг си каза: „За последен път виждам това! Когато следващият кораб се вдигне от това бунище, аз ще се намирам на борда му и тогава… хубаво ще бъде, боже мой!…“
Дънкан стоеше и гледаше кораба — една ярка искрица сред другите, — докато завъртането на спътника не го скри зад хоризонта. После се обърна към въздушния шлюз — и видя, че вратата е затворена…
Щом реши, че няма да има последствия от случая с Алън Уинт, той се бе отказал от навика си да я подпира с камък. Когато излезеше по някаква работа, я оставяше открехната и тя стоеше така, докато се върнеше. На спътника нямаше вятър или нещо друго, което да отмести камъка. Дънкан сграбчи ядно дръжката на вратата и я натисна. Тя не помръдна.
Дънкан изруга, реши, че е заяла. Отиде до края на металната площадка, а после с реактивната кола заобиколи купола малко отстрани, за да може да погледне през прозореца. Лели седеше на един стол с прикрепено към него пружинено одеяло, явно потънала в размисъл. Вътрешната врата на въздушния шлюз стоеше отворена, затова, разбира се, външната не можеше да се помръдне. Тя стоеше затворена не само благодарение на секретната ключалка, но и на въздушното налягане в целия купол.
Забравил това за момент, Дънкан зачука по дебелото стъкло на двойния прозорец, за да привлече вниманието й; тя не би могла да чуе звук оттам, но вероятно движението привлече погледа й и я накара да вдигне очи. Извърна глава и го загледа, без да мърда. Дънкан също я гледаше. Косата й беше още накъдрена, ала веждите, ружа и всички други неща, на които той бе настоявал, за да изглежда колкото е възможно повече като земна жена, ги нямаше. Очите й го гледаха, застинали като камъни в характерното втренчено изражение, показващо леко учудване.
Внезапно просветление разтърси Дънкан като удар. За няколко секунди като че ли всичко спря.
Той се престори, че не е разбрал. Даваше й знаци с ръце да затвори вътрешната врата на въздушния шлюз. Тя продължаваше да го гледа вторачено, без да помръдне. После той забеляза книгата, която тя държеше в ръката си, и я позна. Не беше от книгите, с които Компанията бе снабдила библиотеката на станцията. Книга със стихове, в синя подвързия. Някога бе принадлежала на Алън Уинт…