Притегли се обратно до кабела и включи отново комутаторите. Светлината от прозорците на купола изведнъж озари скалите. Запита се дали с пускането на тока Лели щеше да се сети какво устава. Но дори и да се сетеше, какво от това? Така или иначе тя скоро щеше да разбере.
Настани се отново до купола. Този път резачката задействува. Само за няколко минути отряза неравен кръг с диаметър два фута. Махна парчето и огледа отвора. После, когато насочи отново резачката, в приемателя му нещо изщрака: в ухото му прозвуча гласът на Лели:
— По-добре не се опитвай да се вмъкнеш. Аз съм готова за това.
Той се поколеба, застинал с пръст на спусъка, чудейки се какво може да е измислила тя в отговор. Заплахата в гласа й го разтревожи. Реши да отиде до прозореца и да види какъв номер му гласи, ако изобщо гласеше нещо.
Тя стоеше до масата, все още облечена в скафандъра, и се занимаваше с някакъв уред, който бе сложила там. Изминаха една-две секунди, преди той да разбере какво е предназначението му.
За горната част на масата по някакъв начин бе прикрепена една полунадута пластмасова кесия за храна. Лели нагласяше върху й метална пластинка с малък луфт между двете. Имаше и жица, залепена със скоч за горната страна на кесията. Очите на Дънкан се плъзнаха по жицата към един акумулатор, бобина и запалка, свързана със снопче от половин дузина динамитни пръчки…
Просветлението го хвърли в смут. Беше много просто — и щеше да бъде много резултатно. Ако въздушното налягане в помещението спаднеше, кесията щеше да се издуе, жицата — да направи контакт с пластинката, а куполът — да експлодира…
Лели завърши приготовленията си и свърза втората жица с акумулатора. Обърна се и го погледна през стъклото. Ядът му пречеше да повярва, че зад това глупаво учудване, застинало на лицето й, тя може би напълно съзнаваше какво върши.
Дънкан се помъчи да й заговори, но тя бе изключила приемателя си и не се и опита да го включи отново. Просто стоеше и го гледаше втренчено, докато той ревеше и беснееше. След няколко минути се приближи до един стол, привърза си пружиненото одеяло, седна и зачака.
— Е, добре — извика Дънкан в шлема си. — Но и ти ще хвръкнеш с него, дяволите да те вземат! — Това беше, разбира се, глупост, защото нямаше никакво намерение да унищожи купола или себе си.
До този миг не се бе научил да разбира какво става зад това глупаво лице — може да беше взела хладнокръвно решение, а може и да не беше. Ако въпросът се свеждаше само до натискането на едно копче, за да унищожи всичко наоколо, би могло да се разчита нервите й да не издържат. Но при сегашното положение копчето щеше да натисне той, щом успееше да пробие дупка за излизане на въздуха.
Отдръпна се отново, за да се закотви за площадката. Сигурно имаше някакъв обиколен път, някакъв начин да се вмъкне в купола, без да намалява налягането… Няколко минути мисли усилено, но и да имаше такъв начин, не можеше да се сети — пък и нямаше гаранция, че ако тя се уплаши, няма да задействува сама заряда…
Не — нищо не можа да измисли. Оставаше само цилиндърът контейнер до Калисто.
Той вдигна очи към Калисто, който в момента висеше огромен на небето, а зад него стоеше Юпитер, по-малък, но по-ярък. Трудността беше не толкова в прелитането, колкото в кацането там. Може би ако успееше да уплътни контейнера с всичко, което намереше… После би могъл да накара хората от Калисто да го превозят обратно, а те щяха да намерят някакъв начин да влязат в купола и тогава Лели щеше много да съжалява, страшно много…
Оттатък площадката бяха наредени три цилиндъра, заредени и готови за използуване. Няма как, признаваше, че се страхува от кацането; но уплашен или не, ако тя не включеше радиото си, за да го изслуша, това беше единственият му шанс. А от бавене нямаше да спечели нищо, освен да намали запаса си от въздух.
Той взе решение и слезе от металната площадка. Включи леко реактивния двигател и прелетя през площадката до цилиндрите. Имаше опит с тях и лесно довлече най-близкия до рампата. Един повторен поглед към наклона на Калисто го успокои; поне щеше да стигне благополучно до него. Ако радиофарът им там не беше включен, за да се ориентира по него, можеше да им се обади по радиопредавателя на скафандъра си, когато се приближеше.
Цилиндърът не беше добре уплътнен. Той пренесе допълнителни уплътнения от другите цилиндри и го натъпка. Когато се спря, за да помисли как да го задействува, когато влезе вътре, усети, че започва да му става студено. Завъртайки копчето с едно деление, погледна циферблата на гърдите си — и мигновено разбра… Тя се бе сетила, че той ще прикрепи нови бутилки въздух и ще ги изпробва, затова бе повредила акумулатора или по-вероятно електрическата верига. Волтажът беше спаднал толкова, че стрелката едва мърдаше. От доста време вече скафандърът трябва да е губил топлина.