Дънкан поклати глава.
— Марсианките не са такива. Животът в пустините ги кара да изпитват естествено уважение към водата.
Другият взе защипнат с кламер сноп складови документи.
— По-късно ще проверим и ще подпишем тия. Тук работата е приятна и чиста. Единственият товар сега са редки металоносни руди. Калисто още не е достатъчно разработен. Манипулирането е лесно. Съобщават ви, когато някой контейнер е на път; включвате радиофара, за да го вмъкнете. При изпращането не можете да сбъркате, ако се водите по таблиците. — Огледа помещението. — Тук ще разполагате с всички домашни удобства. Четете ли? Има много книги. — Махна с ръка към претъпканите лавици, които покриваха половината от вътрешната междинна стена. Дънкан каза, че никога не е бил запален читател. — Е, все пак помага — рече другият. — Тук ще намерите почти всичко най-известно. Ей там са плочите. Обичате ли музика?
Дънкан отговори, че обича хубави мелодии.
— Хм. По-добре опитайте нещо друго. Мелодиите правят късо съединение в мозъка. Играете ли шах? — Посочи една шахматна дъска с фигури, забодени по нея.
Дънкан поклати отрицателно глава.
— Жалко. На Калисто има един запален играч. Ще се огорчи, че няма да може да завърши тази партия. Все пак, ако се бях наредил като вас, може би и аз нямаше да се интересувам от шах. — Очите му се спряха пак на Лели. — Какво според вас ще прави тя тук, освен да готви и да ви забавлява? — попита той.
Този въпрос не бе идвал на ум на Дънкан, но той повдигна рамене.
— Е, предполагам, че тя ще е добре. Марсианците са по природа глупави — седят с часове и нищо не правят. Това им е нещо като дарба.
— Е, тук мястото е подходящо — каза другият. Нормалната работа, свързана с пристигането на кораба, продължаваше. Разтоварваха се контейнери, металоносните руди се прехвърляха от вместилищата в трюмовете. От Калисто дойде малка пътническа ракета с двама рудотърсачи, на които бе изтекъл срокът на договора, и замина обратно с двамата им заместници. Корабните инженери провериха апаратурата на станцията, направиха няколко подмени, напълниха водните цистерни, заредиха изразходваните цилиндри с въздух, изпробваха, човъркаха и пак изпробваха, докато най-после казаха, че всичко е наред.
Дънкан остана отвън на металната площадка, където неотдавна предшественикът му бе изпълнявал фантастичния си танц на посрещач, и следеше излитането на кораба. Той се издигна право нагоре, тласкан леко от реактивните си двигатели. Извивката на корпуса му заприлича на удължен полумесец, който блестеше на фона на черното небе. Главните двигатели забълваха бял пламък, с розово в краищата. Корабът бързо набра скорост. След миг той се смали до точица, която се скри зад начупената линия на хоризонта.
Изведнъж Дънкан почувствува, като че и той се е смалил. Бе станал точица върху гола камениста маса, която сама по себе си беше точица в безкрая. Бездушното небе около него нямаше размери. То представляваше непрогледно черна пустота, в която неговото родно слънце и още безброй слънца светеха вечно, без причина и цел.
Скалите на спътника, които се извисяваха като заострени върхове и хребети, също нямаха размери. Дънкан не можеше да определи кои са близко и кои далеч; в хаоса от рязко осветени плоскости и мастиленочерни сенки не можеше дори да различи истинската им форма. Нищо подобно на тях не би могло да се види нито на Земята, нито на Марс. Незасегнатите им от атмосферни влияния ръбове бяха остри като бръснач: те си бяха все така остри от милиони и милиони години и щяха да си останат такива, докато съществуваше спътникът.
Неизменните милиони години като че се простираха и пред Дънкан, и зад него. Но не само той, а и самият живот беше точица, скоропреходна случайност, абсолютно незначителна за вселената. Странна дребна прашинка, завъртяла се за, случаен миг под светлината на вечните слънца. Действителността се състоеше само от огнени кълба и каменни топки, които се търкаляха, търкаляха се безсмислено през пустотата, през невъобразимото време, завинаги, завинаги и завинаги…
Дънкан леко потръпваше в затопления скафандър. Никога дотогава не се бе чувствувал толкова сам; никога не бе усещал така остро огромната, сурова, празна самота на пространството. Взирайки се в мрака с очи, в които блестеше светлината, тръгнала от някоя звезда преди милиони години, той се чудеше.
— Защо? — питаше се той. — За какво е всичко това, дявол да го вземе?
Звукът на собствения му въпрос, на който трудно можеше да се отговори, промени настроението му. Той разтърси глава, за да я прочисти от умозрителни глупости. Обърна гръб на вселената и я сведе пак до подобаващото й положение — като фон на живота изобщо и на човешкия живот в частност, и влезе във въздушния шлюз.