Както му бе казал неговият предшественик, работата беше лека. Дънкан установяваше радиовръзка с Калисто в предварително уговорено време. Обикновено тя се свеждаше почти само до формална проверка дали единият и другият човек продължават да съществуват, като от време на време си разменяха мнения за новините по радиото. Само сегиз-тогиз получаваше някакво съобщение или му казваха кога да включи радиофара. После, в определеното време, се появяваше цилиндърът контейнер и бавно се спущаше. Работата беше съвсем проста: да го скачи с вместилището за прехвърляне на товара.
Денят на спътника беше твърде къс, за да може да се свърши повече полезна работа, а нощта му, осветявана от Калисто, а понякога и от Юпитер, беше светла почти като деня; затова не се съобразяваха с нея и живееха по календара часовник, който показваше земното време по Гринуич. Отначало доста от времето беше заето със складиране на товара, оставен от кораба. Част от него нареждаше в главния купол — необходими за двамата неща, както и други стоки, за съхраняването на които бяха нужни топлина и въздух. Други сложи в малкия безвъздушен неотоплен купол. По-голямата част прибираше и натъпкваше грижливо в цилиндри и изпращаше в базата на Калисто. Но щом се свършеше тази работа, останалото беше лесно, много лесно…
Дънкан начерта програма. На равномерни промеждутъци щеше да инспектира това-онова, да се качва на скалата и да проверява слънчевия мотор там и тъй нататък. Но придържането към ненужна програма изисква решителност. Слънчевите мотори например по необходимост са конструирани така, че да работят дълго време без надзор. Единственото нещо, което можеше да направи Дънкан, ако спряха, беше да поиска от Калисто да бъде изпратена ракета, която да ги вземе, докато се отбие някой кораб да ги поправи. Компанията бе обяснила много ясно, че една такава авария е единственото нещо, което би го оправдало, ако реши да остави станцията без човек. Предупредиха го също, че едва ли ще има някаква полза да предизвика сам авария само за да бъде сменен. Така или иначе програмата не трая дълго.
Имаше моменти, когато Дънкан се питаше дали довеждането на Лели беше в края на краищата толкова добра идея. От чисто практическа гледна точка той не би се справял като нея с готвенето и вероятно би живял като в кочина, подобно на предшественика си, но ако пък нея я нямаше, необходимостта да се грижи сам за себе си би уплътнявала донякъде времето му. Тя дори би могла да му служи поне малко за компания, ала все пак му беше чужда, особена; нещо като полуробот и отгоре на това глупав; безспорно това никак не беше забавно. Наистина имаше моменти — все по-чести моменти, — когато направо се дразнеше само като я видеше; дразнеха го и движенията й, и жестовете й, и глупавото й произношение, когато говореше, и нейната необщителност, когато мълчеше, и отчуждеността й, и всички неща, по които се различаваше, и фактът, че ако не беше тя, той щеше да си спести 2360 лири стерлинги… Пък и Лели не полагаше сериозни усилия да прикрие недостатъците си дори когато имаше възможност. Лицето й например. Ще речеш, че всяко момиче би се старало да придаде на лицето си най-добър вид — но тя не предприемаше нищо! Лявата й вежда винаги я правеше да изглежда като пиян палячо, ала Лели пет пари не даваше за това…
— За бога — каза й той за кой ли път, — оправи тая крива вежда. Още ли не си се научила как да ги рисуваш? А и ружа не си сложила както трябва. Погледни тази картина — а сега се погледни в огледалото; размазала си ружа все където не трябва. А и косата ти: заприличала е пак на водорасли. Имаш с какво да я къдриш, за бога накъдри я пак, стига си изглеждала като глупава морска сирена. Зная, че ще си останеш все същата тъпа марсианка, но би могла да се стараеш да приличаш на истинска жена.
Лели огледа цветната картина, а после сравни критично отражението си с нея.
— Та… топре — каза тя със спокойно безразличие.
Дънкан изсумтя.
— И още нещо. Говориш като бебе! Не е „та“, а „да“. Д-а. Да. Хайде, кажи „да“.
— Та — произнесе Лели старателно.
— Ох, да му се не… Не можеш ли да схванеш разликата? Д-д-д, а не т-т-т. Да.
— Та — каза тя.
— Не. Дръпни езика си по-назад, ей така…
Урокът продължи още известно време. Накрая той кипна.
— Разиграваш ме, а! Внимавай, момиче. Хайде, кажи „да“.
Тя се поколеба, гледайки сърдитото му лице.
— Хайде, кажи го.
— Т-та — опита се тя плахо.
Той я плесна по лицето по-силно, отколкото искаше. Сътресението прекъсна магнитния й контакт с пода и тя заплува из помещението, въртейки ръце и крака. Удари се в отсрещната стена, отскочи и заплува безпомощно така, че за нищо не можеше да се улови. Той се втурна подире й, обърна я както трябва и я изправи на крака. Лявата му ръка сграбчи здраво комбинезона й точно под гърлото, дясната беше вдигната.