И двамата кипяха, но се сдържаха. Спорът някак се разреши и се изглади и известно време нещата вървяха почти както преди.
Алън продължаваше да предприема походите си с малкия звездолет, който бе докарал със себе си. Проучваше и изследваше други части от спътника, връщайки се със скални образци, които изпробваше, грижливо етикетираше и подреждаше в сандъци. През свободното си време се занимаваше, както преди, да учи Лели.
Той вършеше това не само за собствено развлечение, но и подтикван от чувството, че прави нещо необходимо, и Дънкан не можеше да отрече напълно правотата му; ала същевременно управителят на станцията беше уверен, че при продължително близко общуване рано или късно едно нещо води до друго. Досега между двамата не се бе появявало нещо, за което да се заяде, но на Алън му оставаха още девет месеца дори и да го сменяха навреме. Лели вече го смяташе за герой. И с всеки изминал ден той все повече я глезеше с глупавото си отношение към нея, като че беше земна жена. Някой ден щяха да стигнат и по-далече — а следващата стъпка щеше да бъде, че след като той се явява пречка, ще трябва да го премахнат. Тъй като предпазването е за предпочитане пред лечението, най-разумно беше да не се позволи да се стигне до такова положение. Не биваше да се спречкват за това…
И не се спречкаха.
Един ден Алън Уинт тръгна на обичаен изследователски полет някъде по обратната страна на спътника. И изобщо не се върна. Толкова.
Не можеше да се каже какво мисли Лели по този въпрос, но явно с нея ставаше нещо.
Няколко дни тя прекара почти цялото време застанала до главния прозорец на всекидневната, загледана в святкащите точици в мрака. Не че чакаше или се надяваше Алън да се завърне — тя знаеше не по-зле от самия Дънкан, че когато са изтекли тридесет и шест часа, няма никакъв шанс за такова нещо. Не каза нито дума. Изражението й оставаше непроменено — вбесяващо изражение на леко учудване. Само в очите й имаше забележима разлика: изглеждаха помръкнали, сякаш зад тях се бе затворила още повече в себе си.
Дънкан не можеше да каже дали тя знаеше, или пък се досещаше за нещо. А и като че ли нямаше начин тя да е разбрала, без да е втълпил тази мисъл в главата й — ако тя не беше вече там. Той се безпокоеше за нея, без сам да признава напълно това — толкова се безпокоеше, че не намираше сили да се нахвърли грубо върху й, загдето гледаше така тъпо през прозореца. Чувствуваше се неловко при мисълта по колко много начини дори един тъпак може да предизвика фатална злополука на такова място. Като предпазна мярка всеки път, когато излизаше, сменяше с нови бутилките въздух, прикрепени към скафандъра му, и проверяваше дали налягането в тях е нормално. Свикна също да слага камък, така че външната врата на въздушния шлюз да не се затваря подире му. Сметна за нужно да следи неговата и нейната храна да излиза от един и същ съд и наблюдаваше внимателно Лели, когато готвеше. Все още не беше наясно дали тя знаеше, или подозираше… След като се увериха, че Алън е изчезнал, тя нито веднъж не бе споменала името му.
Настроението й остана същото около седмица. После рязко се промени. Тя вече не обръщаше внимание на мрака отвън. Вместо това започна да чете жадно и безразборно.
Дънкан трудно можеше да разбере това увлечение по книгите, което по принцип не му харесваше, ала реши засега да не се меси. То имаше поне това предимство, че отвличаше съзнанието й от други неща.
Постепенно той започна да се чувствува по-спокоен. Кризата бе преминала. Или тя не се бе сетила, или, ако се бе сетила, бе решила да не прави нищо. Пристрастеността й към книгите обаче не отслабваше. Макар Дънкан няколко пъти да й напомни, че заради общуването с нея бе заплатил значителната сума 2360 лири стерлинги, тя продължаваше да чете, сякаш бе решила да прерови цялата библиотека на станцията.
Постепенно случаят мина на заден план. Когато дойде следващият кораб, Дънкан следеше Лели загрижено, да не би да изчакваше благоприятен случай, за да изкаже подозренията си пред екипажа. Това обаче се оказа излишно. Тя не показваше никаква склонност да повдига въпроса и когато корабът замина, отнемайки й тази възможност, той с облекчение си каза, че през цялото време действително е бил прав — тя е само една глупава марсианка, която просто е забравила нещастието с Алън Уинт, както би го забравило едно дете.
И все пак, докато месеците на службата му се изнизваха неумолимо, Дънкан се убеди, че малко по малко се принуждава да промени мнението си, че тя е глупава. Лели учеше от книгите неща, които самият той не знаеше. Това криеше дори известни предимства, макар и да изпадаше в положение, което не му се нравеше — когато тя помолеше за обяснения, както правеше понякога напоследък, неприятно му беше, че е поставян натясно от една марсианка. Изпитвайки като всеки практичен човек недоверие към придобитите от книгите познания, той сметна за необходимо да й обясни, че голяма част от писаното в книгите е чиста глупост, че всъщност на авторите никога не се е налагало да се справят с проблемите на живота, които е срещал той. Посочи примери от собствените си работи, от личния си опит; оказа се, че фактически я учи.