Рег Бретнър
„Гнърите ислисат търфенията от“
Като чу за войната с Бобовия, Татко Шимелхорн си купи пакетиран обяд, уви своето тайно оръжие в амбалажна хартия и взе първия автобус направо за Вашингтон. Яви се на главния портал на Бюрото по тайните оръжия малко преди пладне, екипиран с обяд в кутия, брада и фагот.
Точно така — фагот. Свалил бе хартията от тайното оръжие. То приличаше на фагот. Разликата не личеше.
Ефрейтор Джери Коливър, който беше на пост пред портала, не бе наясно, че съществува такава разлика. Знаеше само, че Бюрото по тайните оръжия си е жива шашма и затуй е основано, та смахнатите да не се навират навсякъде, и че охраняването на тоя обект си е гадна работа, и че остава още цял следобед до срещата му с Кейт.
— Топро утро, момче фойниче! — изрева Татко Шимелхорн.
Ефрейтор Коливър смигна на двамата войници, които се препичаха заедно с него на стъпалата на караулното помещение.
— Ела пак по Коледа, дядо Коледа — рече той. — Затворено е за инвентаризация.
— Не! — ядоса се Татко Шимелхорн. — Толкос тълко фреме не моше та си сареша рапотата. И фи нося тука тайно оръшие. Пущай ме фътре!
Ефрейторът сви рамене. Заповедта си е заповед. Смахнати, не смахнати, налага се да ги пускаш. Пресегна се зад себе си и натисна копчето за откачените, та психиатрите да се приготвят за всеки случай. После, като подрънкваше с ключовете, отиде до портала.
— Тайно оръжие, а? — каза той, като отключваше. — Сигурно набързо ще изковеш победата и войната ще свърши за една седмица.
— Етна сетмица? — Татко Шимелхорн се заля в гръмогласен смях. — Момче фойниче, ти само клетай! Фойната ще сфърши са тфа тни! Ас съм кений!
Докато той минаваше през портала, ефрейтор Коливър си спомни правилника и строго го запита дали не носи някакви експлозиви по себе си или у себе си.
— Хо-хо-хо! Няма нушта та носиш ексклосифи, са та спечелиш фойната! Топре токафа, претърсфай ме!
Ефрейторът го претърси. Претърси кутията с обеда, която съдържаше едно бъркано яйце, два сандвича с пресована шунка и една ябълка. Огледа фагота, тръсна го и надникна вътре в него да се увери, че е празен.
— Добре, татенце, — каза той, като свърши. — Можеш да влизаш. Но флейтата си най-добре да я оставиш тук.
— Тофа не ти е никакфа флейта — поправи го Татко Шимелхорн. — Тофа е сфирка са гнъри. И тряпфа та си я нося, сащото тя ми е тайното оръшие.
Ефрейторът, който се бе надявал поне около час да си поналучква „Като вървиш през ръжта“, сви рамене философски.
— Барни — каза той на едно от войничетата, — заведи този човек в седма секция.
Като отмина войникът, повел след себе си Татко Шимелхорн, той още два пъти натисна копчето за откачените, ей тъй за късмет.
Ефрейтор Коливър, разбира се, не знаеше, че Татко Шимелхорн просто бе казал светата истина. Не знаеше, че Татко Шимелхорн наистина е гений или пък, че гнърите ще сложат край на войната за два дни, или че Татко Шимелхорн ще я спечели.
В един и десет полковник Паухатън Феърфакс Полърд все още милостиво не подозираше за съществуването на Татко Шимелхорн.
Полковник Полърд бе дълъг, мършав и сух. Носеше високо прилепнали ботуши, шпори и риза с цвят на синя слива, от онези, които бяха на мода във форт Хуачука през двайсетте години. Не вярваше в тайни оръжия. Не вярваше дори в атомни бомби и танкове, в безоткатни пушки и щурмова авиация. Вярваше в конете.
Пентагонът го бе извикал отново на действителна служба, за да оглави Бюрото по тайните оръжия и той се бе оказал много подходящ за тази работа. През четирите месеца, откакто заемаше този пост, само един изобретател — човек с невероятно разумни идеи по отношение на седлата на товарните животни — бе препратен към по-висшите ешелони.
Полковник Полърд седеше на бюрото си и диктуваше на русата си секретарка от женския армейски корпус извадки от един разтворен екземпляр на „Съвременният лов на глигани с копие“ от генерал-майор Уордръп. Набираше материал за собствената си творба, която щеше да се нарича „Мечът и копието в бъдещата война“. Сега, насред цитата, очертаващ достойнствата на бенгалското копие, той внезапно спря.
— Мис Хупър! — възвести той. — Хрумна ми една мисъл.
Кейти Хупър изсумтя. Щом ще се държи официално, защо не каже просто „сержант“? Останалите старши офицери винаги се обръщаха към нея с „миличка“ или „душице“, поне когато бяха насаме. Мис Хупър, виж го ти него! Тя изсумтя още веднъж и отвърна:
— Да, сър.
Полковник Полърд изпръхтя, изглежда, за да се проясни мисълта му.
— Може да се формулира като принцип — започна той, — че манията за тъй наречените научни оръжия е сериозна заплаха за сигурността на Съединените щати. В дух на предизвикателство спрямо неизменната наука на войната, ние създаваме едно след друго недоказали себе си оръжия, противооръжия срещу тези оръжия, противо-противооръжия и… и така нататък. Въоръжени до зъби с теории и заблуди, ние скоро може да се окажем импотентни… Чувате ли ме, мис Хупър? Импотентни…