Това беше признак на слабост. Признак за вредното влияние на Грифит върху нея… И поредната причина да следва неотклонно пътя, който беше поела.
С най-враждебния тон, на който беше способна, тя попита.
— За какво си тръгнал да ме преследваш?
Изразът на съчувствие и любов, който бе зърнала върху лицето на Долан, се превърна в омраза.
— И аз искам да знам това. Тя е само една англичанка и при това глупава.
Слабостта на Мериън се изпари за един яростен миг.
— Не, съм глупава.
Долан се взря в нея.
— Накъде си тръгнала?
— Към „Уентхейвън“. В къщата на баща ми. Имаш ли нещо против това?
— Съвсем не — Долан започна най-спокойно да човърка с нокът зъбите си. — Но си поела друг път.
— Не съм възрази — автоматично тя, но се огледа наоколо.
— На цели тридесет мили на изток от „Уентхейвън“ си. Не си ли забелязала, че си отминала Стафорд?
— Внимавах да не минавам близо до градовете.
— Щяхме да те намерим още вчера, ако не беше объркала пътя — отсече Долан. — Това си е типично по женски.
Мериън погледна Арт и той кимна.
— Тъжно е, но е така. Подминала си „Уентхейвън“ — той вдигна Лайънъл и го намести върху седлото. — Но ако желаете да се върнете в „Уентхейвън“, милейди, тогава и ние също идваме — Арт посочи верния път. — След вас.
Тя направи няколко крачки.
— Но вие защо сте тук?
— Едва ли бих могъл да изпълня клетвата, която съм дал, ако не съм с вас.
Арт явно се занасяше с нея, дразнеше я, а тя се хващаше на номерата му. Първо, тя прояви загриженост за Грифит, докато трябваше да демонстрира безразличие. Сега пък се опита да задоволи любопитството си и се провали.
— Каква клетва?
— Да закрилям малкия Лайънъл, разбира се. Не си ли спомняте как изискахте от мен да се закълна, че ще го правя?
Не му вярваше. И той съвсем не се заблуждаваше, че ще му повярва, защото въпреки усмивката върху устните му, веждите му бяха свъсени и очите му гледаха тревожно.
— Ти си се заклел да защитаваш и Грифит — заяви тя недоволно.
— Грифит е мъж и може много добре да се защитава и сам.
— А какво ще стане, ако е ранен? — тя се поколеба. — Няма ли да има нужда от теб?
— Ако е ранен, едва ли ще му се иска да гледа моето грозно лице — отвърна Арт.
Тя не намери думи да му отговори, докато Долан не попита.
— Какво смятате да правим? Да дърдорим цял ден или да вървим?
— Тръгваме веднага, драги — саркастично каза тя.
Долан само кимна.
— Най-после налучка държанието, което трябва да има една жена.
— Кой си ти да ми казваш как трябва да се държат жените? Ти ме предаде.
— Аз? — заби пръст в гърдите си Долан и поклати глава. — Мислиш ли, че парите ти могат да купят верността ми?
— Но, но мислех, че злобата ще запечата устата ти.
— Да, щеше, но приятелите ти бяха много разтревожени, че си избягала. Толкова разтревожени, че да ме заплашат с изгнание, ако им откажа съдействие — конят отново се опита да избяга и Долан го перна с поводите през муцуната. — Достатъчно се наскитах. Няма да се оставя да ме изхвърлят още веднъж от „Пауъл“. Най-малко заради някаква си женичка като теб.
С разтреперен от ярост глас тя рече.
— Ти си жалък.
Той се усмихна и красотата му се сля със злобата.
— Да, такъв съм. Чак сега ли го разбра?
Мериън тръсна глава и гневно отстъпи назад. Арт я последва с Лайънъл на ръце, а след тях тръгна, справяйки се с лекота с коня, и Долан. Той попита.
— Откъде си намерила този прекрасен кон?
— Името на коня е Джек.
— Съкратеното на Джек Глупака ли? — предположи Долан с необичайна точност. — Има голяма задница като всички глупаци, които съм срещал. Сигурно силиците му едва стигат да носи собствените си бълхи — той удари Джек по хълбока, — но нека да видим колко бързо можем да го накараме да размърда тази задница.
Ентусиазираният вик на Лайънъл заглуши несъгласието на Мериън, която извика.
— О, не!
Арт сложи ръка на рамото й.
— Не се тревожи. Долан ще пази момчето.
— Долан не обича деца — отвърна раздразнено тя.
Арт промърмори.
— Възможно е.
Мериън наблюдаваше замислено как синът й и новите му приятели се носят напред и си мечтаеше да може да бъде като тях — щастлива, безгрижна, със задоволена душа.
— Какво е мнението на Грифит за талисмана му?
— Талисман ли? — Арт се направи, че не разбира, но после сякаш си спомни. — А, талисманът му! Камъче и кичур коса. Невероятен талисман си му изпратила, момичето ми.
— Той разбра ли?… — тя си пое въздух. — Хареса ли го?
— Разбира се не мога да отговоря от негово име. Да бъда категоричен, имам предвид — той изви гъстите си вежди. — Но беше като сърдит мечок, докато не го пуснах в дисагите му. Да, сърдит като мечка, току-що събудена от зимния й сън.