— Не мога да повярвам, че му го изпратих. Ама че глупава работа. Типично женска — тя заби свитата си в юмрук ръка в дланта на другата. — Но изглеждаше толкова засегнат, когато ме остави и не можех да спра да мисля, че ще се бие по-уверено, ако има частица от мен до себе си.
— Когато видя камъчето, което предполагам символизира него самия, и твоята коса, част от теб самата, той се усмихна толкова мило и се зачуди как си могла да му пратиш такова открито послание. Мисълта, че ще го чакаш да се върне, направо го ощастливи.
— Не си е мислил така — тя заора с крак пръстта. — Нали?
— Щеше да бъде по-благородно, ако не беше изпратила нищо — каза сурово Арт.
— Е, добре, не мисля, че той има право да си въобразява, че ме познава много добре само защото е вълшебник в леглото.
— Сигурно е такъв. Старателно се упражняваше, докато беше сам, а той прекара дълго време сам през последните две години.
Тя възмутено възропта.
— Арт! Не трябва да ми говориш такива неща.
— Аз съм един изморен стар човек и ще говоря това, което искам — беше безжалостно искрен, едва се държеше на крака от умора и изобщо нямаше желание да се шегува. — Ти ме загуби като приятел, когато избяга от Грифит и любовта, която той ти предложи.
— Имам основания! — макар че упреците на Арт я блъснаха в лицето, беше й трудно да си спомни за какви основания говори, затова борчески продължи. — И те са много по-важни от Грифит и мен и баналните чувства, които изпитваме.
Тогава кажи това открито в лицето на Грифит, а недей да бягаш.
— Опитах се да му кажа, но той не желаеше да слуша.
— Значи не си опитала достатъчно настоятелно. Ужасно трудно е човек да захвърли любовта, нали, милейди? Особено, когато знаеш, че и ти го обичаш.
Беше толкова зашеметена от думите му, че дъхът й секна.
— Не го обичам.
— Всички признаци са налице, момичето ми — Арт започна да изброява на пръсти. — Не спиш нощем, за да се тревожиш за него, нали? Мислиш дали си постъпила правилно, нали? Мислиш дали не си забременяла и тайно се надяваш да си, нали?
Арт беше прозрял мислите й и това не й харесваше. Нищо от това, което й каза, не й хареса, особено твърдението, че е влюбена. Защото, ако тя обичаше Грифит… За Бога! Та тя обичаше Грифит и болката, която беше изпитвала някога, щеше да е дребно убождане в сравнение с болката, когато се изправи лице в лице с него на бойното поле.
Какво щеше да направи той? Дали щеше да се подчини на крал Хенри и да се опита да убие нея и детето й? Дали щеше да остане безразличен и безучастен, когато ги екзекутираха? Дали щеше да се опита да ги залови, когато те тръгнат да се спасяват?
А ако крал Хенри бъде сразен, дали тя нямаше да гледа как той умира пред очите й?
Пипалата на страха стегнаха душата й и тя сграбчи дрехата си над стомаха.
— Не съм забременяла.
— Това е добре. Никак не ми ще да видя Грифит обвързан с още една слаба жена, която не може да го обича така, както той заслужава. Която се жени за него, само защото е надула корема, а след това цял живот въздиша за славния живот, който е пропуснала. Която да му роди дете полуангличанче.
Тя се закова насред пътя.
— Как смееш? Да ми говориш такива неща? Ти не си нищо друго, освен един…
— Слуга? Уелсец? — той завъртя изкривения си пръст пред лицето й. — Да, точно това съм аз, но струвам два пъти повече от теб, моя прекрасна, страхлива лейди. Струвам два пъти повече от всяка жена, която обръща гръб на мъж като Грифит.
Тя перна пръста му и каза.
— Мъж като Грифит? Такъв достоен, справедлив, възпитан и смел мъж! Мъж, който се срамува от страстта си по мен, сякаш това е най-долният порок. Ти ме обвиняваш, че съм слаба? Съгласна съм. Сигурно съм слаба, защото нямаше да отстъпя от думата, която бях дала, ако Грифит ми се беше отдал целият. Това щеше да бъде адско изкушение. Но да наруша дадения от мен обет заради един мъж, който иска да ме свре в някой ъгъл, където да може да се справя с мен и със своята любов на казармени начала — със строгост и дисциплина? Не! Благодаря, това няма да стане!
Арт беше колкото учуден, толкова и успокоен, когато каза.
— Значи това било, така ли? — той вдигна поглед към небето и зачеса четината по брадата си толкова продължително, че тя се сгърчи от притеснение. Най-после той стигна до някакъв извод и сведе поглед надолу, към пътя. — Мисля, че е по-добре да потърсиш някакво обяснение за онова нищожество, което те ухажва, милейди. Знаеш ли как загубих окото си?
Тя не само не знаеше, но и не я интересуваше. Все пак предположи.