При мисълта, че Арт ще си отиде от този свят, от очите й бликнаха горещи сълзи и погледът й така се замъгли, че тя направо видя надвесилия се над него ангел.
— Какъв грях?
— Дадох клетва пред теб, че ще закрилям Лайънъл и се провалих позорно. Успокой душата ми, преди да заминеш. Закълни се, че ще отидеш в Кенилуърт при Грифит.
Тя можеше да се закълне. Трябваше да намери сили и за това.
— Заради Лайънъл.
Мериън изтри с ръкав носа си.
— Заклевам се.
— Добро момиче — той бързо я упъти. — Върви от тук до Личфийлд и там можеш да помолиш да ти посочат пътя за Кенилуърт. Ще стигнеш дотам за по-малко от ден.
— Не трябва ли да остана, докато… — тя се задави в сълзи.
Той се закашля мъчително, сякаш дробовете му щяха да се продънят. Гърчеше се от нечовешката болка, заровил лице в студената трева. Тя погали гърба му с треперещи пръсти и когато Арт успя да си поеме дъх, той и отказа.
— Не. Бедната ми душа няма да намери покой, докато не се убеди, че Лайънъл е спасен. Върви, милейди. Тръгвай веднага и на добър път.
Тя се надигна с мъка, защото краката й едва я държаха и се отправи към Джек. Тъкмо развърза юздите и чу немощния глас на Арт.
— Трябва да го яхнеш. Бързо се мятай на седлото, докато не се е усетил.
Тя кимна, сложи крак на стремето и се метна на седлото.
— Точно така, милейди — каза одобрително Арт. — Дръж здраво юздите и всичко ще бъде наред.
С един последен, изпълнен с тъга поглед, тя запомни лицето на Арт, след това заби пети в хълбоците на Джек и препусна.
Арт гледа след нея, докато тя се скри от погледа му, след това бавно се надигна и седна. Главата го болеше, виеше му се свят, но той наплиска лицето си с ледената вода, като внимаваше да не намокри превръзките. След това мъчително бавно се изправи на крака и с ледена усмивка се отправи към гората по следите на Харботъл.
Арт беше подценил решителността и издръжливостта на Мериън. Крепостта Кенилуърт вече беше затворена, но обитателите й още не бяха заспали, когато тя се изправи срещу кралската стража и им каза коя е. Но часовият само вдигна фенера, освети лицето й и поклати глава.
— Наистина говориш като лейди, но никоя дама не би дошла в покоите на краля посред нощ, мокра до кости и развлечена като уличница, без камериерка и охрана. Сега се махай, преди аз да съм те изхвърлил.
Тя размаха пръст пред лицето му и каза.
— Нападнаха ме крадци, глупако, и сам кралят би искал да чуе тази история.
— Кралят? — стражът избухна в силен гръмогласен смях. — Наистина ли мислиш, че кралят го е еня за всеки обир, който става по неговите пътища? Не, ще трябва да измислиш нещо по-добро от това.
— Никой не ме е обирал — тя знаеше, че не трябва да обсъжда положението на Лайънъл с този неграмотен войник и се опита да обясни. — Отнеха нещо много скъпо от мен.
Той я дръпна към вратата на караулката под защитните стени на крепостта.
— Е, значи все пак е било обир.
Тя подпря ръце от двете страни на касата на вратата и продължи да настоява.
— Казвам ти, кралят ще иска да чуе за това.
Нима беше яздила цял ден и половината нощ, за да стигне до Грифит, и накрая да бъде отпратена от един досаден прост войник? Нима беше пришпорвала, коткала и се борила с този опърничав кон, за да бъде спряна на крачка от целта си? В отчаянието си тя се опита да го склони с хитрост.
— Кралят ме познава. Ще иска да ме види тази вечер.
Стражът отново избухна в дебелашки смях.
— Как се казваш? — попита тя.
Държеше се непочтително, но отговори.
— Уорд.
— Уорд, аз съм приятелка на Елизабет. Бях най-скъпата й придворна дама.
— Падението на величията — присмя се той, но спря да я изтиква навън, защото разговорът с нея го забавляваше, а и можеше да я изхвърли, когато пожелае. — И защо не си й вече любимата придворна дама?
Тя внимателно отговори.
— Трябваше да се оттегля в именията си в провинцията.
— Защото си кучка — обобщи той, сложил ръка на гърба й.
— Аз съм лейди Мериън Уентхейвън, годеница на Грифит от рода Пауъл и той ще ти счупи врата за това, че не си ме пуснал.
Той дръпна като опарен ръката си от гърба й и присви очи.
— Тъй ли? Грифит от рода Пауъл ли казваш? — този път очите му внимателно я огледаха. — Господ да ти е на помощ. Ела насам да говорим с моя командир.
Изгаряща от нетърпение, тя хукна пред него.
Беше живяла в Кенилуърт преди това, когато се числеше към дворцовата свита. Познаваше добре и вътрешността на крепостта, и градината. Щом веднъж стигнеха къщичката на вратаря, която се издигаше пред тях, тя щеше да остави зад себе си последното препятствие между себе си и Грифит.