Когато го намери, нямаше да има време за маловажни приказки. Оставаха броени часове до постигането на целта й, стига само Лайънъл да бъде все още жив дотогава.
Нещо повече от това, тя имаше нужда да бъде с Грифит, да чува гласа му, да чувства ръцете му около себе си. Имаше нужда от спокойствие и утеха. Имаше нужда от Грифит. Имаше нужда от любов.
Изглежда Арт е бил прав. Тя обичаше Грифит и тази любов й причиняваше страдания.
Усмихна се печално, когато стражите вдигнаха решетката на портите и ги пропуснаха да минат само при споменаването на името му. Тя съобщи коя е и се изкачи по стълбите към алеята върху защитната стена. От външната страна тясната алея беше оградена от назъбената крепостна стена от по-ниски и по-високи каменни блокове, които придаваха специфичен облик и на укреплението.
Командирът избухна в смях, но Мериън го стрелна с надменен поглед и пресече смеха му, при което той неспокойно се размърда.
— Конят ми е отвън, при моста, и е твърде хубаво животно, за да го оставя под дъжда. Върви да го отведеш веднага в конюшнята, за да го нахранят и почистят.
Докато Уорд се двоумеше какво да направи, командирът я покани да влезе и тя прекрачи прага. Остро изгледа смутения воин и каза.
— Ако бях на твое място, щях да се притеснявам от това какво ще каже сър Грифит от рода Пауъл, когато разбере как се държиш с годеницата му.
Тази заплаха се оказа достатъчна. Уорд се поклони несръчно и тръгна към стълбата. Тя продължи да го наблюдава в гръб и когато той пое надолу, тя за миг се стрелна в тъмнината.
Командирът извика. Уорд, който от самото начало беше изпълнен е подозрения, също извика. Към техните викове се присъединиха и други гласове от мрака. Мериън заби нос в гърдите на облечен в кожени дрехи войник. Той понечи да я сграбчи, но тя го изрита в капачката на коляното и го блъсна в гърдите. Докато войникът дойде на себе си от неочакваната атака, тя отново хукна, като отчаяно се опитваше да внимава къде стъпва, а в същото време да успее да се измъкне от часовите, които безспорно по-добре се ориентираха от нея.
Целта й беше да се добера до ъгъла над ковачницата. Само да успееше да стигне до там, можеше да скочи върху сламения покрив и да се спусне в двора по подпорните стълбове. След това, ако имаше късмет, можеше тичешком да пресече двора и да стигне до Кулата на Цезар.
Знаеше, че може да го направи, защото вече беше изминавала пътя заедно е принцеса Елизабет.
Миг преди да стигне ъгъла, тя се подвоуми, забила пръстите на краката си в перваза, все още здраво стъпила на алеята. Фенерите, които осветяваха двора, не изпращаха светлина до нея. Долу не се виждаше нищо. Ако скочеше… когато скочеше, нямаше да вижда къде се приземява. Да се довериш изцяло на един детски спомен, да се довериш на желанието нищо да не се е променило за десет години това изискваше смелост. Или безразсъдство. Но тя нямаше време за разсъждения, защото виковете се чуваха все по-близо и по-близо. Стражите я настигаха.
Тя скочи.
— Боли ли?
Грифит отмести рязко ръка от раната на лицето си.
— Боли… малко — призна той.
— Ако не беше вдигал забралото на шлема си, както ти бях наредил, нямаше да получиш нови рани и сега нямаше да носиш тази бродерия по лицето си — крал Хенри внимателно наблюдаваше Грифит. — Това, което ни притеснява обаче, е рамото ти. Имаш късмет, че не е гноясало при този силен удар, който проклетият ирландец ти е нанесъл.
— Престани да опяваш и играй. Почти съм те докарал до положението, до което исках. След това мога да отида да си легна — вътрешно Грифит проклинаше желанието на Хенри да играе с него новата модна игра шах толкова късно през нощта в кралската спалня в кулата.
— Мечтата ти е да ме победиш, а? — обвини го Хенри и премести коня.
— По-добре да се задоволиш с победата си при Стоук, защото тази нощ няма да имаш такава — отвърна Грифит и взе коня му със своя офицер.
— Не можеш да направиш това! — възпротиви се Хенри.
— Осмелявам се да не се съглася, господарю, но съм напълно сигурен, че мога.
— Дай да видя в книгата — Хенри протегна ръка и Грифит му връчи почти новото издание „Правила и ходове при шаха“, направено на първата английска печатарска преса и подарено на Нейно Величество от самия издател.
Докато Хенри прелистваше подаръка на Какстън, Грифит попита безгрижно:
— Какво направи с оня самозванец? Момчето, което твърдеше, че е граф Уоруик?
Хенри изсумтя и захвърли книгата чак до купчината цепеници близо до огъня, който ги топлеше през влажната пролетна нощ.
— Няма смисъл да я изгаряш — посъветва го Грифит. — Знам наизуст правилата.