— А, значи съм в шах.
— Да, Ваше Величество.
— Не знаеш ли, че благоразумието изисква да оставиш победата на господаря?
— Не знаех как да го направя, Ваше Величество.
— Сигурно не си знаел — Хенри му се усмихна. Виковете при външните врати се чуваха вече по-близо и по дървените стълби на кулата затрополиха тичащи крака. — Сигурно са хванали крадец. Честна дума, тази вечер навън е направо лудница.
Стъпките се приближаваха, после някой започна да блъска силно по вратата. Двамата мъже обърнаха погледи към нея, след това се погледнаха един друг и Хенри извика.
— Влез!
Уорд, стражът от защитния ров на крепостта, пристъпи вътре и се поклони непохватно.
— Ваше Височество, простете, но имаме малък проблем. Тя още не е дошла тук, нали?
— Не съм забелязал — благоволи да отговори Хенри, защото се забавляваше. — Коя е тя?
— Някаква луда. Вещица — Уорд махна с ръка. — С изпокъсана пола, изискани маниери и манията да се срещне с Ваше Височество. Ако Ваше Височество не възразява, ще поставя караул пред вратата ви, за да не ви безпокоят.
— Толкова много шум заради една жена — каза Хенри.
— Тя е луда, Ваше Височество, казвам ви. Силна е като истинска луда. Тя преметна младия Боун само е една ръка, а той никак не е дребен.
Подозрения започнаха да глождят Грифит.
— По врата ли го удари?
Уорд се улови за врата, като чу въпроса.
— Не, сър Грифит, изрита го в капачката.
Хенри с лекота проследи мисълта на Грифит.
— Да не би да мислиш, че е някой, когото познаваш?
— Ами май е така.
Уорд беше изцяло погълнат от мисията си.
— Не се тревожете. Ваше Височество. Завардихме стълбите долу и щом има караул пред вратата, не трябва да се безпокоите. Не трябва да се безпокойте, че… — той усети нечие присъствие зад гърба си и рязко се извъртя, но преди да успее да види кой е зад него, някой силно го блъсна вътре в стаята. Той залитна напред и така откри гледката на една парцалива и изпоцапана фигура зад себе си. След това скочи на крака.
Грифит се изправи и застана между разярения часови и едва крепящата се на краката си жена. Спря Уорд с ръка и заяви.
— Тя е моя.
Уорд изгледа свирепо жената, после Грифит и най-накрая краля.
— Не думайте — изтърва той.
— Уверявам те, че тази рана не е размътила мозъка ми. Това е моята годеница, лейди Мериън Уентхейвън. И въпреки че разбирам желанието ти да опазиш своя крал от нея, гарантирам, че и аз мога да сторя това.
Когато Уорд кимна, че е разбрал, Грифит го пусна и посочи с ръка към вратата.
— Можеш да вървиш.
Часовият повлече крака, като заобиколи Мериън. Мериън също се отдръпна, но нито за миг не остана с гръб към него. Той я гледаше с опасения, внимателно и предпазливо, сякаш беше дива котка. При вратата спря и хвърли последен поглед към Грифит.
— Наистина ли сте сигурен, сър?
Грифит кимна.
— Затвори вратата след себе си.
Мериън едва изчака резето да изщрака и се хвърли към Грифит. Сграбчи ръцете му. Ноктите й се забиха в кожата му. Вдигна мръсното си лице към него и го погледна като сираче — сираче, чиито зелени очи направо му разкъсаха сърцето.
— Какво има, любима? Какво се е случило?
— Харботъл ни нападна.
Плътният й глас се пречупи и Грифит силно я притисна към гърдите си, за да я успокои, още преди да е узнал за отвличането на Лайънъл.
— Нарани ли те?
— Мен? Не, мен не. Нещо по-лошо. Отвлече Лайънъл. Той…
— Лайънъл? — Грифит отпусна прегръдката си. — Лайънъл? Какво правеше Лайънъл с теб?
— Той е мой син — тя сграбчи раменете му и го разтърси в отчаян опит да го принуди да разбере. — Чуй ме! Харботъл отвлече Лайънъл. Грифит, трябва да го намерим.
Хенри се изправи до масата, за да привлече вниманието им. Мериън неохотно пусна Грифит и се поклони, защото много добре знаеше кой стои пред нея, без да й го представят. Грифит обаче ги представи един на друг със стегнато от напрежение гърло и кралят и неугледната дама се загледаха жадно, сякаш бяха чисто голи.
След това Хенри посочи пейката до огъня.
— Седнете. Вие сте изморена и мокра, а има и какво да ни разкажете. Нещо, което трябва да знам. Кой е Харботъл и защо е отвлякъл детето?
Мериън се подчини.
— Детето се казва Лайънъл. Той е мой син и не разбирам защо някой би искал да го отвлече. Но що се отнася до Харботъл, той е един истински разбойник, макар че е рицар. Някога е служил на баща ми и аз се страхувам от най-лошото — тя се изправи и видя, че Грифит е застанал до нея. — Трябва веднага да тръгваме. Не ми се мисли какво може да прави Харботъл с него — може да го захвърли някъде, да го бие…
Тя залитна и два чифта ръце се протегнаха да й помогнат да седне.