Хенри каза над главата й.
— Напомня ми на Елизабет, когато с нея е малкият Артур. Тази нежна жена се превръща в тигрица при мисълта, че някаква опасност грози сина й.
Грифит не беше съвсем съгласен, но нито възрази, нито каза нещо друго. В настъпилата тишина Мериън се замисли, че беше дошла при него с надеждата да намери здрава скала, на която да се опре, но вместо това тази скала се оказа само твърда, студена и безразлична.
— Къде е Арт? — попита той.
Тя примря.
— Арт?
— Да, Арт, моят оръженосец и приятел. Единственият човек, на когото имахме вяра да те доведе при мен от Уелс.
Огнени тръпки полазиха гърба й, но те не можеха да я стоплят. Тя цялата се разтрепери.
— Мериън — Грифит се наведе, така че лицето му се изравни с нейното, — къде е Арт?
Тя се опита да му каже. Наистина се опита. Отвори уста, но думите не искаха да излязат. Не можеха. Не можеха да излязат срещу разкривеното от болка лице на Грифит.
— Мъртъв ли е? — промълви Грифит.
— Харботъл го уби.
— Имаше ли скала там, където се случи това?
Тя разбра защо й задава този въпрос.
— Не, аз… не. Аз сама превързах главата му и мислех да остана при него до края, но той настоя да тръгна към теб — Грифит мълчеше. — Заради Лайънъл. Тревожеше се за Лайънъл. Трябва веднага да потеглим, защото с всяка секунда Лайънъл се отдалечава.
Грифит извърна лице от нея и молбата й. Тя не разбираше защо прави това. Защо не проявяваше загриженост за Лайънъл?
Хенри наблюдаваше Грифит до момента, в който очите му се спряха върху смутеното лице на Мериън. С такт, който рядко се среща при кралете, той се намеси, с което помогна в най-критичния момент.
— Лайънъл разбира се ти е много скъп. Това ли е причината Харботъл да го отвлече? За да има власт над теб?
— Или за да й отмъсти — Грифит намери някакво одеяло и го метна върху треперещите и рамене, но когато тя се опита да му благодари, той само махна пренебрежително с ръка и се обърна единствено към Хенри.
— Тя рани тежко Харботъл — порази и тялото, и духа му. Така че отмъщението е една от възможните причини.
Хенри попита.
— Дали продължава да служи на Уентхейвън?
Мериън поклати глава.
— Баща ми каза, че Харботъл сам се е оттеглил от служба. Уентхейвън няма други проклети оплаквания от него.
— Тогава не може ли по този начин да се опитва да отмъсти на баща ти? — предположи Хенри. — Да иска откуп от Уентхейвън?
— Уентхейвън никога не е включвал Лайънъл в плановете си. Харботъл не е толкова луд, че да си помисли, че Уентхейвън може да му даде пари, за да откупи Лайънъл — тя се ужаси от себе си, когато забеляза, че плаче.
Без да обръща внимание на изцапаните й с кал дрехи, Хенри седна на пейката до нея и й подаде кърпичка, за да избърше сълзите си. И я попита с тих и страстен глас?
— Има ли Уентхейвън някакви основания да си мисли, че Лайънъл не е обикновено дете? Дете, което представлява интерес не само за тези, които го обичат?
Тя го разбираше много добре. Какви тайни планове кроеше гой? Каква ли ярост изпитваше? Какъв гняв и унижение се таяха в душата на съпруга на Елизабет при мисълта за детето, което тя беше родила?
Когато не успя да отговори, той каза.
— Лайънъл е кръщелник на кралицата и затова й е скъп повече от скъпоценностите по короната. Никога няма да позволя да му се случи нещо лошо, стига да е в моя власт да му помогна.
Разбира се, помисли тя, той не би искал Лайънъл да попадне в нечии ръце, които биха го използвали като оръжие срещу него. Но нейната мислена дързост не можеше да издържи пред привидната искреност на Хенри. Беше напълно сигурна, че той по нищо не се различава от предишните двама крале, които познаваше самохвалци, властолюбци, жестоки и отмъстителни. Зад привидно добронамерените му думи не се ли криеше, че произходът на Лайънъл му е известен, но само заради Елизабет ще си затвори очите и ще защитава невинното момче? За размътеното съзнание на Мериън нещата стояха така, но ако решеше, последствията щяха да бъдат толкова ужасни, че да може дори да се мисли за тях.
Объркана, тя вдигна очи към Грифит, но той ги наблюдаваше безизразно. Беше я оставил насаме с Хенри, за да си направи сама изводи за личността и намеренията на краля. Подбирайки внимателно думите си, тя каза.
— Никога не съм давала на Уентхейвън основание да си мисли, че Лайънъл е нещо друго, освен мой безценен син.
— Все пак Уентхейвън често знае много повече от това, което човек се надява да знае.
— Лайънъл прилича на баща си — каза рязко тя и в същия мит прехапа устни.
Изобщо не си беше представяла, че може да изтърси това. Хенри имаше основателен мотив да мрази бащата на Лайънъл и неоспоримо право да знае кой е той. Но това беше истина, която тя не можеше повече да крие, която и Уентхейвън може би вече знаеше. Хенри се отпусна назад и въздъхна.