— Това е лошо, разбира се, но повечето деца приличат на единия или на другия си родител. Моят син Артур вече прилича на майка си със своята бяла кожа и руса коса. За нея е върховно удоволствие да подържи собственото си дете на ръце. След като загуби братята си, които толкова много обичаше, кралицата няма сили да понесе да й разказват за такива жестокости. Като чуе каква беда те е сполетяла, сърцето й ще се поболее от мъка, защото ти обичаш сина си. Нали?
— Той е мой син. Мое… — тя описа с ръка кръг във въздуха — … слънце.
— И Елизабет ми каза така — Хенри нервно отметна дългичкия кичур, паднал над очите му. — Може ли този Хартботъл да знае за изключителната значимост на Лайънъл?
— Не. Дори и баща ми да знае, никога не би споделил с толкова ненадежден човек като Хартботъл.
Грифит се намеси:
— Опасявам се, че Харботъл може и да е подозирал нещо. Докато беше затворен при нас в Уелс, той имаше достъп до много повече сведения, отколкото трябваше да има. — Мериън зяпна смаяна. Грифит продължи: Моля за прошка, Мериън, но се страхувам, че е така.
— Предател! — извика тя.
— Аз ли? — устните му се свиха и той се вгледа в тревожните й очи. — Тогава нека аз да ти задам един въпрос. Как си успяла да пристигнеш за толкова кратко от толкова далеч? Няма и девет дни, откакто изпратихме Арт с точни инструкции да те доведе при мен. Крал Хенри лично заповяда Лайънъл да остане при моите родители, за да предотврати всякаква нещастна случайност да ни го отнеме. Как си пристигнала толкова бързо и защо си тръгнала с детето, без да се съобразяваш с кралската заповед?
Изпяло отдадена на мисълта за детето, Мериън не беше помислила за обясненията, които щяха да поискат от нея. Но сега, когато въпросите бяха зададени, тя осъзна цялата трагичност на своето лицемерие.
По ирония на съдбата се обърна за помощ към Хенри, по той стоеше намръщен и объркан.
— Да, бях ангажиран с момчето и не обърнах внимание, че не си изпълнила моята заповед. Защо си тръгнала с него? Кажи ни истината!
— Вече не знам кое е истината — каза отчаяно тя. — Има толкова много лъжи и толкова много истини, че не успявам да направя разлика между тях.
Грифит каза.
— Истината, господарю, е, че тя е напуснала замъка „Пауъл“, преди Арт да отиде там, без да бъде охранявана или попе да се посъветва с някого. Тя е бягала от ужасната участ да стане моя жена. Арт я е намерил и е умрял за нея. Лайънъл е отвлечен, но щом веднъж го открия и го върна, тя отново ще избяга от мен. Нали така, Мериън?
Той почти долепи лице в нейното и очите му запламтяха със същия жълт пламък, с който горяха първия път, когато го беше видяла.
Тя разбра, че той я презира.
Не беше помислила колко предателска е постъпката й, не беше помислила за огорчението, което му е причинила. Той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, на когото можеше да разчита. Беше се потопила в собствената си мъка и не беше помислила за болката на Грифит, който беше загубил най-верния си приятел. Даже не си бе дала сметка, че тя е виновна за всичко. За убийството на Арт. За отвличането на Лайънъл.
Беше се опитвала да избере най-верния път, а беше объркала всичко.
Тя изпъна рамене и погледна горещите му очи.
— Моля те да ми простиш. Трябваше да потърся помощ другаде, но когато Харботъл отвлече момченцето ми, сетих се единствено за теб. Знаех, че ще го спасиш и те моля да го направиш, независимо от прегрешенията на майка му.
— Ти си знаела, че ще го спася? Или Арт ти каза, че ще го спася?
— Аз знаех. Съжалявам. Но е наивно да мисля, че това ще те интересува след всичко, което направих.
— Ти? — плътният му глас трепереше от напрежение и надежда. — Нали не лъжеш? Истина ли е, че ми вярваш, че ще намеря сина ти?
— Вярвам ти.
— Дошла си тук, в Кенилуърт, в кралската крепост, без никакви задръжки?
— Без… — тя се опита да изрече думата, но не можа. — Почти без…
Грифит изруга невъздържано и се извърна от нея. Тръгна с широки крачки към високия тесен прозорец, надвеси се навън и изрева като ранен звяр.
Хенри, който стоеше до нея, се сепна. Тя знаеше, че отвън има тълпа от воини, но в душата й ревът на Грифит отекна като отговор на собствената й самотност. Сълзите, които беше таила и сдържала през всичките самотни години — за Елизабет, за Лайънъл, за себе си — сега рукнаха и се смесиха със сълзите от мъката, че е разочаровала този силен, непоклатим мъж.
Тази нещастна любов вече й причиняваше мъки. Измъчваше и него. Дали наистина той страдаше заради любовта си към нея?