Той изцяло се съсредоточи върху откриването на следите, защото, щом намереха момчето и лейди Мериън се успокоеше, той възнамеряваше да я спечели, да събуди в тялото й жената. Възнамеряваше да сътвори чудеса, дивни неща, за които беше чувал другите мъже да говорят и които беше отхвърлял като невъзможни. Но той сега щеше да го стори, заради Мериън.
— Грифит?
Мериън прекъсна мислите му и той виновно се изчерви. Беше ли забелязала състоянието му? Дали не се тревожеше от това, че се върти върху седлото толкова неспокойно?
— Защо не намерихме Арт? Не може да се е отдалечил много в това състояние.
Той едва не въздъхна от облекчение и се замисли как да й отговори. Не искаше да сподели с нея подозренията си — не че подозираше най-лошото, а защото се усъмни, че Арт я беше измамил със своите ненадминати способности. Подозираше, че Арт все още е жив.
Арт беше тръгнал да търси Лайънъл и щеше да го намери. И независимо от възрастта на Арт, изобретателният му ум и уменията му да се бие заслужаваха уважение. Грифит искаше да й каже, защото бе видял сълзите, които тежаха върху клепачите й, беше усетил чувството за вина, което я разяждаше. Но се страхуваше да й вдъхва прибързани надежди.
— Може да го намерим надолу по реката. Може и разбойници да са се полакомили от дрехите и оръжието му — това беше измъкване, но все пак отговор. По-важно беше, че бяха нарушили мълчанието, което досега ги разделяше. Той посочи изпотъпканата жълта рапица и синята лупина около тях и продължи. — Харботъл не е бил сам. Тук се е срещнал със свои хора. Продължил е заедно с тях.
— Колко? — попита тя.
— Различавам следите на четирима. Действали са много умело. Минали са по пътеки, където не е стъпвал човешки крак — той посочи с ръка хълмистите възвишения, обрасли с гори и поляни, — и са стигнали до тук. След това са продължили направо към Уентхейвън, без да оставят следи зад себе си. Били са хора на Уентхейвън.
— Харботъл не е човек на Уентхейвън — каза тя.
— Не ти се иска баща ти да има в свитата си такъв човек, но наистина ще се окаже, че Харботъл е негов приближен.
Лицето й се вкамени и кръвта се отдръпна от страните й.
— Лайънъл още ли е при тях?
— Да, момчето е с тях. По пътя имаше детски изпражнения, не забеляза ли?
— Надявах се… Тогава е жив.
— Да, още е жив, но ако наистина са се отправили към „Уентхейвън“, няма да успеем да ги хванем, преди да влязат в замъка — той се опита да я провокира. — Но сигурно това няма значение за теб. Сигурно си спокойна, щом Лайънъл е в ръцете на баща ти.
Мъка и тревога бяха замъглили очите й. Докато преди те искряха със свежа, пролетна зеленина, сега се къпеха в цветовете на есента. Тя отказа да отговори на въпросите му. Само каза.
— Да вървим! — и пришпори коня си.
Те следваха дирята по изпотъпканата трева направо към земите на Уентхейвън. Грифит за малко щеше да изпусне отделящите се следи на самотен конник. Но ясно разчиташе следите, оставени от основната група, която внезапно възвиваше към река Северн. Те ги проследиха до подножието на планината, след това продължиха към девствените гори при границата с Уелс. Направиха един широк кръг, след което Грифит загуби следите.
Той се плъзна от коня и огледа внимателно объркващите следи по земята.
— Уелсци. Ние сме по следите на уелсци, защото единствено те могат така майсторски да прикриват следите си, че аз да ги изгубя.
Все още на коня, Мериън се огледа.
— Това място ми е познато. Това са западните граници на земите на Уентхейвън.
Грифит се изправи на крака и също се огледа. Малки възвишения от уелските планини бяха разпръснати тук-там като камъни, хвърлени от ръката на великан. Недокосната от човешка ръка, вековната гора, която не бяха успели да завладеят нито келти, нито саксонци, нито нормани, гъмжеше от глигани, елени и горски духове. Чуваше сумтенето на глиганите в шубраците. Чуваше шума от сблъсъка на еленови рога. Чуваше извисяващия се, сладък шепот на феите, усещаше злобния поглед на таласъмите и се молеше Светата Дева да го закриля.
Като че ли да отхвърли молбата му, слънцето изведнъж се обви в облаци. Приличаше на злокобна поличба — сякаш сам Господ бог не можеше да понесе да стане свидетел на тяхната участ. Но…
— Грифит, виж…
Той проследи посоката, в която сочеше пръста на Мериън, и видя не много далеч напред жарава, оградена с няколко къса пясъчник.
— Слава на теб, Света Дево! — Грифит се метна на седлото. — Слава на теб.
Слънцето отново изгря, докато Мериън го последва в гъстата гора от ясени и дъбове.