Мериън поклати глава. Не разбираше какво иска Грифит. Не разбираше това, което той считаше за толкова просто и ясно. Въобще нищо не разбираше.
Грифит я отблъсна, като че ли се отвращаваше от нея.
— Нарочно си затваряш очите. Каква стойност може да има клетвата, дадена пред една изтощена от родилни мъки жена, която страда жестоко от загубата на своите братя и е несигурна за своята съдба? Нима не разбираш? Елизабет е намерила утеха и радост при своя син и своя съпруг и иска от теб да забравиш миналото и да погледнеш напред.
Зашеметена от яростните му аргументи, Мериън заекна.
— Тя… не…
— Сигурна ли си, че Елизабет иска да убият единия й син, за да открие пътя към трона за своя първороден син?
Мериън импулсивно се втурна да защитава Елизабет.
— Елизабет е най-любвеобилното същество на земята. Тя не желае смъртта на никого и със сигурност… — тя зяпна от ужас, осъзнавайки истината, но въпреки това упорито не я призна гласно, — няма да се наложи другият й син да умре.
— Престани да се правиш на глупачка, Мериън. Живяла си в двореца. Била си участничка в най-голямата интрига в английската история. Знаеш каква е истината — тя притисна длани към ушите си, за да не то чува, но той отмести ръцете й. — Има само един трон. И само един крал. Ако той е Лайънъл, Артур ще трябва да умре. Хенри също, а той е толкова любящ баща, колкото ти си любяща майка. Това ще бъде безумно кръвопролитие.
Грифит хвърляше фактите в лицето й — фактите, които тя не искаше да погледне открито. Фактите, които я изтезаваха като камшика в ръката на инквизитор.
Той безмилостно продължи.
— За да стане Лайънъл крал, Хенри трябва да бъде пожертван. А заедно с него Артур и твоята скъпа приятелка Елизабет. Това е, което Елизабет се опитваше да ти каже. Това е истината, която трябва да приемеш.
Тя дишаше с усилие. Сякаш от сърцето й капеше кръв, която пълнеше дробовете й. Беше й невъзможно да разсъждава. Безмилостната истина й беше отнела способността да мисли.
Тя се опита да изрече на глас думите, с които бе убеждавала себе си, но усети, че устните й мълвят една от старите молитви, с които крепеше надеждите си.
— Лайънъл е мой син, наследник на трона. Той заслужава по-добър живот от този на едно извънбрачно дете.
Вече по-спокоен, Грифит се обнадежди.
— Да, заслужава. И аз предлагам на Лайънъл точно това. Той ще бъде мой син, ще получи част от състоянието ми и ще го обичам като мое родно дете.
Това беше щедро предложение, великодушно предложение, но тя безкомпромисно щеше да го отхвърли. И той знаеше това, още преди тя да е намерила начин да отбие удара. В изблик на разочарование и горчивина Грифит продължи.
— Ти можеш да осигуриш на Лайънъл само един живот, изпълнен със заплахи — за него самия и за властта му. Живот, който може да бъде отнет всеки миг от някоя заблудена стрела, от един-единствен нож, забит в гърдите му. Това е животът, който трябва да живее това дете — крал. Този ли живот желаеш за него?
— Не, не е така — тя поклати глава по същия начин, както по-рано го беше огорчила. Обвиненията му я бяха изпълнили със скръб. — Мога да го защитя. Не съм такава егоистка.
— Не си ли? — той взе ръката, в която държеше документа, и я вдигна пред очите й. — Може ли да ми кажеш за кого всъщност пазиш това? За Лайънъл или за теб?
— Не за мен! — отрече категорично тя, убедена, че мисли само доброто на Лайънъл, защото много добре знаеше, че никога не беше мислила за личните си облаги. Никога не би сторила този грях — най-черният грях — да използва детето за личното си облагодетелстване. Само някакво чудовище, само някакъв урод можеше да крои такива долни планове. Не и тя!
— Какво тогава? Искаш да отмъстиш на тези, които те наричаха курва? Или искаш властта, която се полага на кралицата майка? Или просто искаш да се върнеш към дворцовия живот — нещо, от което си била лишена?
Блясък на метал проряза лунната светлина и тя видя, че в ръката си стиска дръжката на камата си. Заби върха му в гърдите на Грифит — толкова огорчена и ядосана, че с удоволствие би пробола сърцето му.
— Защо спря? Продължавай — той я пусна и разтвори широко ръце. — Забий дълбоко ножа си. Но го направи, само ако лъжа.
Тя натисна по-силно.
— Не спирай! Но трябва да знаеш, че тази нощ е умряла и истината.
Грифит усещаше всеки мощен тласък на сърцето си, чувстваше пулсирането на кръвта във вените си, докато пълзеше по земята и благодареше на Господ, че това съкрушено сърце продължава да му служи вярно.
Грифит никога не се бе залъгвал, че е неуязвим. Знаеше, че може да свърши като парче месо, нанизано на шиш, но беше уверен, че това ще стане в битка. Никога не му бе минавала мисълта, че собствената му жена може да бъде палачът.