Но сега беше много близо до тази мисъл. Много близо. Мериън беше натиснала ножа и той усети как острието разкъсва туниката му.
След това беше издърпала ножа. Без да каже нито дума, тя го мушна в канията на пояса си и легна. Не се беше наложило да я буди, за да нападнат наемниците — не беше мигнала — и той се питаше какво я държи будна — угризенията или страхът.
Мериън. Защо Бог му беше изпратил Мериън? Дали не си беше направил някаква небесна шега с Грифит, който се бе заклел да се ожени за жена къщовница, която да е привързана към семейното огнище и да прекарва там времето си? Защото, ако беше удържал клетвата си, сега жена му нямаше да пълзи от другата страна на наемническия лагер, докато той се готвеше за нападение. Другата жена щеше да припадне само при мисълта за битката и той щеше да остане сам в тъмнината.
Със съпругата си Мериън знаеше, че не е сам. Имаше боен другар, на когото може да разчита, и той наистина разчиташе на нея.
Като внимаваше да остане в сянката на един голям пясъчен камък, защото защитата на кожените му дрехи не беше достатъчна, той се изправи на крака и огледа района. Наемниците бяха избрали много подходящо място за лагер. Една скала във формата на подкова се издигаше над тях, а Долан и Лайънъл се бяха разположили в извивката, която образуваше пещера. Десетина крачки напред имаше накладен огън и около него лежаха мъже, увити в наметките си. Сигурно не им беше много удобно, защото наклонът беше доста стръмен, но така детето беше защитено. Това, без съмнение, е било и тяхното намерение. Бяха четирима. Един от мъжете липсваше. Дали не беше на пост? Или се облекчаваше в храстите?
Докато чакаше и петият наемник се присъедини към останалите, Грифит измери на око разстоянието от козирката на скалата над Лайънъл до земята. Планът им беше Мериън да скочи между детето и огъня и да грабне Лайънъл. И да мисли само за това.
Той отново погледна към лагера и изви глава. Установи, че е по-лесно сам да се биеш, отколкото да наблюдаваш как другарят ти се сражава. Следеше внимателно придвижването й. Точно пред лагера минаваше поточе, което беше издълбало скалата, и служеше за естествена защита. Но можеше да се използва и за бягство и точно този път щеше да избере Мериън. Негова грижа беше да й осигури време да го направи. Само време, защото знаеше, че смелост не й липсва. Само силите й да стигнеха и късметът да не й изневереше, неговата соколица щеше да излети на свобода с рожбата си.
Напрегнат като струна, Грифит не откъсваше очи от лагера, дори когато зареди със стрела тетивата на големия си лък от тисово дърво. Петият разбойник все още не се появяваше, но времето течеше и луната беше поела пътя си към своето убежище за почивка сред планините. Той вдигна лъка, прицели се в една от заспалите фигури и отпусна тетивата.
Стрелата изсвистя във въздуха и улучи целта, забивайки се дълбоко в тялото. Наемникът се надигна с вик, после се строполи мъртъв на земята. Другите реагираха като опитни бойци — преметнаха се встрани от огъня и скочиха на крака. Грифит насочи лъка си към втори наемник и едновременно притича към прикритието на горичката. Пусна стрелата, но в бързината явно не се бе прицелил точно, защото чу ругатните на мъжа, който се опитваше да изтръгне стрелата от крака си.
Изчака, докато видя Мериън да скача от козирката над Лайънъл и тичешком зае нова позиция.
Мериън се приземи, но стъпалата й се хлъзнаха върху гладките камъчета. Тя съобрази, че това може да й послужи като естествена защита срещу похитителите на Лайънъл. С нож в ръка тя се запрепъва надолу по наклона. Несръчните й движения я изплашиха, но тя продължи, надявайки се Долан да не я чуе.
Това си беше истинска лудост. Трябва да беше оглушал, за да не я чуе. Тя стисна ножа между зъбите си и запълзя нагоре към малката пещера, вече сигурна, че Долан не е оглушал, а просто го няма. Лайънъл лежеше завит и неподвижен в една ниша на скалата и гледаше с широко отворени очи. Наоколо нямаше никой, който да се грижи за него и да го пази. Мериън изтръпна.
Синът й беше жив и невредим. Дори не беше мечтала да успее да си го върне толкова лесно.
— Лайънъл — гальовно прошепна тя. — Ела при мама.
Той се дръпна навътре в нишата.
— Лайънъл, моля те — тя се огледа, но не видя жива душа наоколо. — Миличкото ми, аз съм мама. Ела при мен и ще се махнем далеч оттук.
Чуваше учестеното му дишане и знаеше, че стреснатото в съня си дете не я разпознава и изживява поредния си кошмар. Тя още веднъж хвърли поглед наоколо, пропълзя под козирката и протегна ръце към сина си.