— Проклетият му глупак! Ще го докопа.
Тя отвори очи и видя, че Грифит се стрелна към пропастта, която зееше досами лагера.
— Бягай, човече — окуражи го Долан.
Тя проследи погледа на Долан и се отдели от огромния дънер на дъба, зад който се криеше, за да види как Кледуин се покатери на висок пясъчник и насочи лъка си към Грифит.
Тя изпищя, за да го предупреди за опасността, въпреки че Кледуин вече бе пуснал стрелата и тя летеше към целта. Грифит се отблъсна от края на пропастта, скочи, и се скри от погледите им.
Като хищен вълк, току-що повалил своята жертва, Кледуин вдигна глава и зави към луната, а от близката горичка към него се присъединиха още два виещи гласа и образуваха смразяващ кръвта животински хор.
Лашкана от един кошмар в друг, Мериън залитна, когато Долан леко я побутна.
— Трябва да спасим детето — изръмжа той.
Мериън хукна към конете и усети остра болка да пронизва сърцето й. Дали пък не беше обратното — дали тази болка не излизаше от сърцето й…
Грифит беше или ранен, или мъртъв. Беше скочил в пропастта и нямаше кой да се погрижи за него. Лежеше сам сред камънака на дъното…
Тя се метна на седлото и взе Лайънъл от Долан.
В пропастта…
— Ще взема неговия кон и ще те последвам — каза Долан.
В пропастта…
Тя се обърна на изток и пришпори коня си към „Уентхейвън“, крепена от надеждата, че там, където преди търсеше само помощ, сега ще намери убежище.
Беше измамена от доброто изпълнение на Грифит. Не е бил ранен. Направил е обаче това, което Арт беше направил преди много години — престорил се е на мъртъв пред своите врагове.
Но защо от това не й ставаше по-леко на душата?
Тя знаеше отговора.
Защото думите на Грифит звучаха убедително. Мили Боже, не думите, той беше убедителен.
Кледуин с мъка запази равновесие на ръба на пропастта и нададе победен крясък при вида на неподвижното тяло, което лежеше на дъното на бездната.
— Спипах го. Видях му сметката на предателя на Уелс!
Той се обърна и лицето му грейна при вида на наемниците, които се приближаваха откъм горичката.
— Свършихме добра работа за среднощ. Грифит от рода Пауъл е мъртъв, Харботъл е размазан като буболечка, каквато е, а лейди Мериън ще заведе хлапето при Уентхейвън по възможно най-бързия начин. Хайде, да тръгваме подире й, момчета. Ще бъде много забавно, а и графът ни очаква с добра отплата.
— Едва ходя, камо ли да преследвам тази курва! — заяви един накуцващ наемник.
— Я се стегни, Брайс. Нали си жив! И при това ти беше този, кой го уби омразния предател, дето те улучи. Той пък уби Харботъл и ни спести неприятностите.
— Да, но какво ще правим с Били? Сега нямаше да куцам, ако не ни беше оставил и отишъл в храстите, за да не се върне повече.
Кледуин вдигна крак, замахна и с все сила изрита ранения глезен на Брайс. Мъжът се свлече на земята, без да спре да ругае, и скри глава между колената си, когато Кледуин замахна отново.
— Да не си посмял да кажеш на някого за това, особено на граф Уентхейвън. Ако някой попита за Били, ще казваме, че е бил убит някъде по пътя. Чу ли? — той срита още веднъж Брайс, който се затъркаля от болка, стенейки, че е разбрал. — А ти чу ли? — Кледуин показа юмрука си на другия наемник.
— Да — побърза да каже той.
Кледуин все още не беше успял да излее яростта си и се огледа върху кого да я стовари. Погледът му попадна на Харботъл. Със свирепа усмивка той претърколи тялото и размазаното му от чука лице лъсна на лунната светлина.
— Вече не е толкова красив, а? — Кледуин побутна отпусната безжизнена глава с крак, после преобърна няколко пъти тялото, докато го избута до края на пропастта.
— Мислите ли, че трябва да се помолим? — Кледуин се изкиска и вдигна ръце към небето. — Даряваме този англичанин на дълбините на ада. Нека да гори вечно в него.
При това богохулство наемниците се наежиха, но пропастта погълна тялото на Харботъл с ненаситен апетит. То се сгромоляса и ехото от удара достигна до тях като нежно произнесена заплаха.
Кледуин се обърна с преливащо от самодоволство лице към наемниците и попита.
— Какво ще кажете? Идвате ли с мен за златото? Или ще останете тук да изгниете заедно с Харботъл?
— Конници! — извика Долан. — Приближават се!
Грифит не беше успял да разпръсне конете на наемниците. Въпреки че Мериън беше запомнила всяка пътечка, по която беше минала, а и няколкото просеки, които сама беше проправила, преследвачите нямаха при себе си дете, което да ги задържа.
Яздейки на изток, към „Уентхейвън“, тя пришпори коня в галоп. Луната осветяваше пътя като добронамерен фенер, а слънцето вече багреше небосклона с първите си златни лъчи. Вятърът свиреше в ушите на Мериън и развяваше тъмния воал, с който тя плътно беше обвила светлите си коси.