Студеният разум зае мястото на изпепеляващата ярост и Уентхейвън приближи към Кледуин. Сграбчи с жестоките си пръсти ръката на наемника и го повлече по коридора към една от своите бърлоги — тайници. Влязоха вътре и той попита.
— Какво има?
Кледуин разтърка ръката си.
— Имаш много гадна хватка, знаеш ли?
Уентхейвън се наведе по-близо.
— А ти знаеш ли колко по-гадни имам?
Имаше нещо в него — в гласа, в израза на лицето му, в позата му — от което самонадеяността на наемника спадна като спукан мехур и Уентхейвън изпита истинска злобна наслада, когато Кледуин заотстъпва, докато не се блъсна в стената.
— Дойдох само да кажа, че зад крепостните стени има боен отряд. Разположили са се на възвишението. Изпратиха вестоносец. Искат да влязат. Казват — Кледуин си пое въздух, — че кралят ги изпраща.
Устните на Уентхейвън едва прошепнаха.
— Кралят?
— Беше вдигнал кралското знаме.
— Тогава не кралят ги изпраща, а самият крал е с тях — Уентхейвън се замисли, после попита. — Колко души е отрядът?
— Не съм сигурен колко са, защото дърветата пречат, но… преброих към двайсетина рицари и техните оръженосци.
— Толкова малобройни… досега съм мислил Хенри за по-умен. Ако мога да пипна краля… — Уентхейвън сви ръка в юмрук и по устните му плъзна такава усмивка, че закоравелият в битки и предателства наемник страхливо се запримъква към вратата. Графът стрелна пръст към Кледуин.
— Ти!
Кледуин замръзна.
— Да, милорд?
— Говори с тях. Отвлечи вниманието им, докато се приготвя. И дръж хората си в готовност.
— Милорд? — очите на Кледуин алчно заблестяха. — Мога ли да облека доспехи за тази битка?
Предвкусвайки своето величие, Уентхейвън отвърна.
— Да, Кледуин. Кажи на английските воини в оръжейната да ти дадат най-хубавите доспехи.
— Това няма да им хареса — каза Кледуин.
— Ще направят това, което им е наредено. Когато настъпи подходящият момент… — Уентхейвън сграбчи Кледуин за рамото и Кледуин се сгърчи, сякаш го бяха жигосали. — Държим цяла Англия в ръцете си. Нека не я загубим.
Той рязко се обърна и излезе, като остави наемника да зяпа подире му. Връщаше се при Мериън. При своята дъщеря, пазителка на тайни. Или може би самата тя е една тайна? Той мило й се усмихна и едва ли забеляза, че при влизането му тя притисна Лайънъл към себе си, като че ли искаше да го защити. Каза й с най-измамния си, най-успокоителен тон.
— Защо не отидеш в твоите покои? Сложи детето да си легне. Помисли за всичко. Изморена си, все още си много развълнувана. Когато си починеш, ще ми благодариш за моята прозорливост.
— О, Уентхейвън… — започна тя.
Но той не й обърна внимание.
— Сесил! Не се крий повече зад завесите, а излизай и бъди полезна с нещо.
Съвсем объркана, Мериън погледна към закритата със завеси стена, към която той се обърна.
— Хайде, Сесил! — отсече графът. — Надали една наедряла като крава жена може да използва моите тайници, без да бъде забелязана.
Завесите се размърдаха, след това леко се открехнаха и Сесил пристъпи напред.
Беше бременна. Лицето й беше подпухнало, челото й покрито с петна. Китките и пръстите й бяха отекли. Движеше се тежко и тромаво.
Нещо още по-лошо — изглеждаше нещастна. Устните й, чието предназначение преди беше да се цупят капризно и да примамват, сега бяха увиснали. Замечтаните й очи на кошута бяха замъглени и издаваха, че скоро е плакала. Между пръстите си стискаше, смачкана на топка, една влажна, напоена със сълзи кърпа.
Тази жена направо го отвращаваше.
— Сесил… — Мериън се надигна от стола, за да я поздрави, но се спря и безсилно се отпусна. — Аз…
— Ти ми казваше. Това ли искаше да ми кажеш? — прекъсна я Сесил и изпусна нервите си. — Направо те чувам как ми го казваш — „Нали ти казвах! Нали ти казвах!“
— Не, Сесил…
— За Бога, Сесил, престани да цивриш и се заеми със задълженията си — Уентхейвън прекоси стаята, като отдалеч заобиколи надебелялата прислужница. — Отведи лейди Мериън и внука ми в стаите им — той намръщен изгледа Мериън, — не в къщичката, а в централното крило. Грижи се за тях така, както го правеше преди. И махни тази нещастна физиономия от лицето си. Нямам никакво време за хленченето ти.
Той видя как прозрението завладява Мериън и вместо недоумение, сега върху лицето й се изписа ужас и страх. Той беше бащата на това дете. Въпреки че се опитваше да не се издаде, Уентхейвън срещна погледа й с печално смущение.
— Много прилича на майка ти — каза той, убеден, че това извинява всичко. — Но се оказа, че не се различава от всички останали. Долнопробна пасмина.