— Аз съм Арт, човекът, който е благодарен до гроб за вашите услуги.
Явно с добри познания в областта на флирта, Джейн се усмихна срамежливо и на бузите й се появиха две трапчинки.
— Драго ми е да се запознаем, Арт.
— Ще вземеш ли и останалите дрехи? — попита той.
— Ще прегледам и оправя всички, така че господарят да има по една за всеки ден, докато сте тук. Тъй като зимата става все по-люта, може да се наложи да ви заемем по някоя и друга топла пелерина. Но не се тревожете, тук непрекъснато идват гости, които трябва да обличаме, и…
Това вече разби въздържанието на Грифит и той попита.
— Защо мислиш, че ще останем и през зимата. Казах на Уентхейвън, че утре заминавам.
Арт сръга Грифит в гърба да мълчи и каза.
— Той е невъзпитан и неблагодарен, след като отказва вашето гостоприемство. Сега аз… — Арт се приближи и взе ръката на Джейн в своята, — аз ценя високо вашата издръжливост, която ви позволява да работите до толкова късно. Мъжът ви трябва да е голям късметлия.
Джейн се приведе, за да сподави смеха си, при което опря устни в кокалчетата на пръстите си.
— Аз съм вдовица.
— Вдовица? Колко тъжно — Арт почти изгука последната дума, така че никой не би могъл да постави под съмнение най-искрените му чувства. Джейн се усмихна в отговор, а Грифит се покашля, за да прочисти гърлото си и да предупреди Арт, че започва да става направо отблъскващ.
Припомнила си за преките си задължения, Джейн се стегна.
— Всичко, което знам, е, че заповедта дойде, когато ние изпразвахме кошовете и ни казаха, че оставате за дълго и че трябва да се грижим за вас като за наши най-скъпи гости. Всъщност трябваше да изчакаме до утре следобед, за да направим това, но аз казах на господарката Фей, казах й: „По този начин ли се отнасяте с уважаваните гости? Карате ги да чакат, за да изперат и изгладят дрехите им? Е, аз съм насреща и при това се справям добре с работата си“, казах аз.
Двамата гледаха смаяни жената застанала пред тях, чиято фигура бе почти скрита от провесените през раменете и ръцете й дрехи. След като те не отговориха нищо, тя повдигна рамене.
— Ще ги донеса веднага щом са готови — погледна Грифит и цъкна с език. — О, лейди Мериън наистина ви е забила един. Винаги си е била избухлива. Ще затвориш ли вратата след мен, Арт?
Арт побърза да изпълни молбата й, след това се обърна към господаря си и протегна двете си ръце — израз на абсолютната му невинност.
— На никого не съм казвал за лейди Мериън и твоя нос. Сигурно някой ви е видял, докато сте се карали.
— Не ме интересува нито лейди Мериън, нито избухливия й нрав — отсече Грифит. — Интересува ме само по какъв начин Уентхейвън е разбрал, че ще остана, преди аз самият да знам за това.
— Може би кралят е във връзка с Уентхейвън — предположи Арт. — Може би в това се крие причината, че знае, че ще останем.
— Или стените в този замък имат уши? — Грифит посочи дърворезбите, които украсяваха в сложни фигури стените. Арт също се огледа и за миг в очите му блесна просветлението. Преди да успее да изрази гласно гнева си, Грифит тихо каза.
— Бъди нащрек, Артър! Нали ще го направиш? С този удар по главата навярно ще сия дълбоко тази нощ, а явно има още неща, които трябва да си изясним.
Спаниелът, излегнал се върху гърдите на граф Уентхейвън, изскимтя протяжно и го събуди. Нещо прошумоля в храстите под прозореца на спалнята му. Нещо… не, някой! Той погали кучето по главата и му прошепна някаква команда, при която то утихна. След като прекрачи перваза тромаво като вол, неканеният посетител се вмъкна през отворения прозорец. Той запълзя към леглото. Спаниелът потръпна в очакване. Уентхейвън позволи неканеният посетител да се надвеси над леглото и чак тогава извика.
— Дръж!
Спаниелът се надигна и злокобно изръмжа, жената до Уентхейвън изпищя, а неканеният гост изруга. Псувнята си беше направо улична, но съдържаше и няколко по-изискани израза. Уентхейвън разпозна плътния глас, но остави кучето да захапе пришълеца няколко пъти, докато той си вземе шпагата. След това извика на спаниела да спре, като го награди с потупвания и похвали, и застана лице в лице със сър Ейдриън Харботъл.
— Какво търсиш в моята спалня?
— Проклето, гадно псе — извика злобно Харботъл. — Заби си зъбите в китката и глезена ми. Ето, шурна кръв и ме боли!
— Добре де, но гледай да не капе върху килима ми. Нов е, освен това е скъп — отвърна рязко Уентхейвън.