— Не, по дяволите! Престани да се заяждаш с мен. Бях женен и жена ми ми стигаше, за да задоволявам тези си нужди. Не съм имал друга жена след нейната смърт.
— И колко време мина оттогава?
— Две години.
— Две години? — тя се усмихна иронично. — Честно казано, изненадана съм, че още не ти се е приискало до побъркване. Били наистина не изглеждаше убеден, че си сигурна закрила.
При тези думи самообладанието му се стопи и той се усмихна — едновременно доволен и разтревожен, че е изгубил контрола над себе си. Но като че доволството беше по-силно.
— Били е умна глава. Ще гръмна от възбуда. Искаш ли да ти докажа?
Внезапната й тревога му достави истинско удоволствие, както и силата, с която тя го тласна в гърдите.
— Не.
— Но вече е късно — той наведе глава към нейната.
Тя не искаше да го целуне. Отдавна не го беше правила. А и когато го беше правила някога, беше толкова неприятно — тогава реши, че мъжете я отегчават. Но Грифит… Грифит не я отегчаваше. Вбесяваше я, да! Забавляваше я, предизвикваше я… привличаше я.
И собствената му майка дори не би нарекла лицето му красиво. Но той я привличаше със суровите си черти, с умерената си предпазливост, с чувството за осъзнато собствено достойнство, което се излъчваше от него. Той предизвикваше у нея усещането, че когато е наблизо, тя е в безопасност и Мериън вярваше, че този мъж би я защитил от всяко зло.
Обърка се единствено от собствената си глупост.
Въпреки всичко тя отвърна на целувката му, защото, по дяволите! — той беше истински майстор. А за мъж, който се кълне във въздържание, целуваше вълшебно. Устните му бяха твърди, езикът сдържан. Внимаваше да не отърка лицето си в нейното и да я одраска с мустаците си. Той погали устните й с език, но го направи, за да опита вкуса им, удоволствието от съприкосновението с нея. И след това, когато тя се отдръпна, й позволи да се освободи.
По дяволите. Той възбуди интереса й.
Сладкото ухание на карамфилите пред къщичката, хладният есенен ветрец, звездите над тях, луната, която осветяваше изсечените му черти… Тя прокара върха на пръста си по веждите му и се взря в искрящите му очи. Ръката й се спусна надолу и тя помилва устните му, като че ли искаше да докосне магията, без да бъде увлечена от нея. Тя потръпна и като внимаваше гласът й да не я издаде, прошепна.
— Направи го пак.
Устните им се сляха в целувка.
След този допир вече нищо не можеше да спре бурния огън, който изригна в тях.
Изненадана, тя се наведе към него.
Удивен, той плъзна ръце по бедрата й и я притисна към себе си.
Но и двамата искаха още. Тя обхвана тила му с ръка и придърпа главата му към себе си, разтваряйки широко устни. Той опита вкуса й, след това прие предизвикателството и езикът му заигра. Стенеха като диви котки в любовен период, дрехите им пречеха, но удоволствието, което изпитваха, беше все едно са без тях.
Устремена към по-голяма близост, тя раздвижи крака си. Той присви своя в коляното, за да й помогне и в същия миг главата й се заби в носа му.
Той изрева от болка. Тя изстена, вбесена от себе си — и едва сега осъзна какво беше направила. Какво почти беше направила. Клетвите, които беше пристъпила, глупостта…
— Съжалявам — каза тя и отскочи.
— Няма нищо — той протегна ръце към нея.
Тя отстъпи.
— Сър Грифит, много съжалявам.
Кръвта замръзна във вените му.
— Защо ми се струва, че извинението ти се отнася за нещо, което няма нищо общо с носа ми?
— Не съм имала намерение… никога не трябваше… — тя задържа погледа си още миг върху него, после се обърна и хукна към къщичката.
Не й беше необходимо да се обръща, за да разбере, че той я следва по петите. Широката му стъпка стопяваше й без това малкото разстояние между тях и когато тя се препъна в буца пръст оттатък оградата, той я подхвана за рамото.
Тя обърна лице към него.
— Извинявай. Наистина моля да ме извиниш. Аз не трябваше…
— Ние не трябваше — поправи я той.
— Какво?
— Това там го направихме и двамата, и ти си права. Не трябваше да го правим.
Би му повярвала съвсем, ако не виждаше колко трудно сдържа пламналия в него огън, мъжката си страст.
— Пристигнах — тя посочи към къщичката.
— Ще те изпратя до вратата — каза той. — Ще те изпратя до прага на дома ти.
Тя отвори уста да оспори решението му и той сложи пръст върху устните й.
— До дома — прошепна той.
— До дома — повтори тя.
Докосването му й напомни за усещания, които беше по-добре да забрави. Тя изправи гръб и тръгна.
Мериън дръпна резето, отвори вратата на единствената стая в къщичката и видя сина си в светлината на свещта. Той се надигна в леглото и сънливо разтърка очи. Упреквайки се, че го е оставила сам, изпълнена с желанието никога да не беше тръгвала, тя се наведе над Лайънъл.