Окото на Арт премигна срещу него.
— Проклет глупак, ето какво си ти! Какво чуват ушите ми? Щял си да се жениш за лейди Мериън?
— Не съм казвал, че ще се женя за нея. Само казах… — Грифит се вторачи в Арт и като разбра, че аргументът му е съвсем неубедителен, промени темата. — Знаеш ли, Уентхейвън е баща на Мериън?
— А! — Арт се почеса зад ухото. — Бях си го помислил. Изглеждаше толкова сигурна, че може да си прави всичко, каквото поиска, в тази къща. Освен това между тях има прекалено голяма прилика, за да са само братовчеди.
— Прилика. Няма никаква прилика между онова надуто магаре…
— … и развратницата, която те изпратиха да пазиш.
Грифит погледна с укор Арт и в гласа му прозвуча намерението да сложи край на остроумията му.
— Тя не е развратница. Може би е малко по-дръзка.
— Я, такава промяна от снощи насам! — учуди се Арт. — Не разбирам какво те е накарало да се извъртиш като фурнаджийска лопата. В усмивката е, да знаеш!
— Какво?
— Приликата е в усмивката. И Уентхейвън, и Мериън се усмихват с готовност и изразяват толкова много с усмивката си.
Грифит се отпусна обратно на възглавницата и отбеляза.
— При Мериън е много по-надменна.
— При лейди Мериън? — изкукурига Арт. — Напротив, по-надменна е при Уентхейвън.
— Чиста проба злонамереност — поправи го разсеяно Грифит. Арт обаче беше прав. Грифит беше променил отношението си към Мериън и изобщо не му се налагаше да се пита защо. Тя беше отговорила на целувките му с плам, сладост и жажда, които дълго беше крила. А след това избяга като подплашена кошута. Това наливаше вода в мелницата на надеждите му, че е живяла целомъдрено от дълго време. Може би от раждането на сина си, а вероятно и преди това. — Не мисля, че е развратница, тя е като соколица, която има нужда от твърда и опитна ръка да я опитоми.
— Какво щастие, че вече си имал възможността да обучаваш соколи — подхвърли Арт.
Грифит не му обърна внимание.
— Днес тя е на лов. Заедно с останалите гости в замъка.
Арт полюбопитства.
— А ти няма ли да отидеш?
— Не, ще изведа сина й на разходка, но я инструктирах много строго за поведението, което трябва да има.
Въпросът на Арт прозвуча плах и пълен със съмнения.
— И как трябва да се държи?
— На първо място да се облича като дама — Грифит си я представи как изглеждаше с панталон и отново се ужаси, когато усети, че се възбужда. — Можеш ли да си представиш каква скандална гледка е, възседнала коня си като мъж?
Арт едва не се задави и се отпусна върху дюшека.
— Да. Общо взето и аз мисля като теб. Трябва само малко да я напътят… — Арт този път се изкашля и Грифит погледна към него.
— Арт?
Гръмогласният смях на Арт почти повдигна завивките и охлади Грифит като ледена висулка, забита в гърба му.
Грифит седна в леглото и се вторачи в своя слуга, който се гърчеше, махаше с ръце и риташе с крака. Арт сумтеше и кашляше, но най-сетне се овладя.
— Ти… си я инструктирал… да се облича като дама? — и когато Грифит кимна, той волно даде израз на веселяшката си неубеденост. — Ти… не си ли… по-умният? Това без съмнение ще я излекува от всичките й налудничави изблици.
Преди Арт да успее да завърши, Грифит беше скочил от леглото и навличаше дрехите, с които бе облечен предишния ден.
Арт най-сетне успя да се успокои, седна и придърпа едно одеяло около раменете си, все още разтърсвани от смеха.
— Отиваш да вземеш момченцето на лейди Мериън за разходка?
Грифит убийствено го изгледа, докато замяташе пелерината върху раменете си. Той се понесе като фурия навън, но миг след това връхлетя обратно. На стената висеше хубаво стъклено огледало, а на масичката под него имаше дамски принадлежности. Разтършува припряно сред прашните вещи, намери един гребен и приглади с него косата си.
Арт отново избухна в гръмогласен смях, но Грифит вече тичаше надолу по стълбите. Чу обаче пожеланието на Арт зад гърба си.
— Весел лов.
Навътре в гората Мериън отби коня, навлезе сред дърветата, дръпна юздите и скочи на земята. Докато завързваше здраво животното за един клон, в главата й се въртяха мрачни мисли. Защо взе участие в този лов?
Или забрави как я оглеждат мъжете, когато седи по мъжки върху седлото, облечена също в мъжки дрехи. Беше забравила как дамите се подхилкват, когато крачеше със своите островърхи ботушки.
Правеше това често, след като се върна у дома от кралския двор. Нейната вече накърнена репутация лежеше разбита в нозете й. Приятелите й я избягваха и единственото, което сякаш имаше значение, беше ревящото бебе, за което се грижеше нощ след нощ. Собственият й баща я поощряваше да възсяда коня като мъж, да псува като хамалин и да върти изкусно шпагата като кавалер. Гневна и дръзка, тя се наслаждаваше на възможността да показва открито пренебрежението си към клюките и живееше, за да подклажда огъня на самоунищожението.