— Харботъл жив ли е?
— Да, жив е. Но това не е твоя заслуга.
Изглежда съвсем погрешно си бе помислила, че Грифит се е успокоил. Тя заотстъпва назад, докато опря гръб в един дънер. Клоните се заклатиха и няколко ябълкови цвята се отрониха към земята.
— Но няма да може да си служи със сабя поне няколко месеца — добави Грифит.
— Не съм го молила да ме гони.
— Някои мъже не чакат да ги молят — той вдигна ръка към нея и сякаш очерта фигурата й с едно рязко движение нагоре и надолу. — И има мъже, за които това облекло си е чиста покана.
С обиграна презрителна усмивка тя заяви.
— Един мъж трябва да е пълен глупак, за да ме хареса в тези дрехи.
Той сграбчи палтото й, придърпа я към себе си и я изгледа кръвнишки.
— Мен ли наричаш глупак?
Усмивката й помръкна. Този мъж. Този грамаден як дъб изглеждаше искрен. Изглеждаше засегнат. Когато се шегуваше, тя много добре разбираше, че се шегува.
— Ти не ме харесваш.
— Нима?
Ти ме презираш, искаше да каже тя, но се задоволи само с изявлението.
— Приличам ти на момче.
— Не е вярно. Не вървиш като момче, нито се държиш като момче. И никога не можеш да заблудиш един мъж, който е поне наполовина с акъла си, че си момче — тази тема като че ли го запали да продължи да говори и той повиши глас, като натъртваше на думите. — Това, с което ти изкушаваш мъжете, не са дрехите. Тялото под тях?… Не!
Тя изви глава към него, докато той занарежда на глас противоречията, които бушуваха в него.
— Не?
— Дори не и тялото ти. Това е вечното предизвикателство, което ти носиш вътре в себе си — той се почеса по брадичката, рейна разсеян поглед в небесата, за да потърси по-точно определение. — Знаеш да четеш. Пътувала си с двора. Какво повече може да ти предложи един мъж? Гледаш мъжете право в очите и се интересуваш не с какви дрехи са облечени или какви коне яздят, а от самите тях. Един мъж винаги разбира, когато го преценяваш и когато откриваш, че нещо не му достига. Това го предизвиква да се докаже. Повечето мъже — той я изгледа с присвити очи — смятат, че се доказват като напъхат една жена в леглото.
Тя не можа да се сдържи и огласи овощната градина с преливащ от презрение смях.
— Никой мъж никога не се е доказвал пред мен в леглото.
— Да, не се съмнявам. Ти дори си им го казвала, докато са лежали задъхани и самодоволни до теб. Цяло чудо е, че някой от любовниците ти не те е убил. Честно ти казвам, Мериън, ако този хубавец днес беше успял да извърши това, което му се е искало, и след това ти му се беше подиграла, той щеше да те удуши, да те зарови под някой храст и след това да те забрави завинаги.
— Знам.
— Затова ти казах да не обличаш — той дръпна жакета й — това.
Вбесена от обвинението, което се съдържаше в думите му, тя каза.
— Аз съм жертвата в случая — тя посочи себе си. — Всеки път, когато мъж изнасили жена, а след това започнат да го човъркат дребнави угризения, той започва да обвинява жената. Тя ме изкуши. Тя си го искаше. Е, аз не съм го искала и не ме интересува какво ще кажеш ти. Нямам намерение да изкушавам никого с тези дрехи.
— Малка глупачка.
— Глупакът не съм аз. Не това как се обличам има значение, нито това как се държа. Харботъл не е дете, той трябва да отговаря за своите действия. Не съм и пожелавала да ме докосне. Може би съм могла да постъпя и по-разумно, но се отвращавам от себе си — за неин ужас гласът й затрепери, но тя веднага го овладя, — когато се държа като монахиня — потръпна цялата, — и заради един минал грях ме считат за лесна плячка. Един грях, който не съм извършила сама, бих казала — по бузата й се търколи сълза и тя я избърса с ръкава си. — Съжалявам, че съм с тези дрехи. Поддадох се на един глупав порив, но…
— Но успя да ме подлудиш.
Искаше й се да го погледне, но не можеше, защото той щеше да види насълзените й очи, а точно това тя не искаше. Вместо това сведе очи към ръцете му, когато те я обгърнаха бавно и той я притегли към себе си, Мериън не отвърна на ласката му, в крайна сметка и тя имаше гордост. Но след миг се отърси от вцепенението, в което я държеше достойнството й, и се отпусна. Съвсем малко. Само тялото. Държеше главата си изправена.
Той я залюля в прегръдката си.
Тя все още държеше очите си широко отворени.
— Права си, момичето ми, разбира се, че си права.
Думите му като че ли не достигаха до съзнанието й. Вместо това забеляза майсторски изтъкания плат, от който беше ушито палтото му и се възхити на кожите, с които беше обточена пелерината му.
— Просто се уплаших, когато разбрах, че за лова сигурно ще се облечеш като мъж. В тези дрехи отвсякъде ти личи, че си жена — той леко стегна прегръдката си и гласът му избоботи близо до ухото й. — Тогава намерих Уентхейвън и гостите му, които се мотаеха насам-натам, докато кучетата вдигнат дивеча, а теб те нямаше сред тях. Никой не знаеше къде си, нито пък някой се интересуваше, и аз вече си те представях със счупен крак в някоя канавка — той говореше все по-бързо и по-бързо и тя усещаше как главата й се накланя все по-близо и по-близо до тези успокояващи гърди. Избликът му беше съвсем естествен, колко пъти й се беше случвало да иска да напляска Лайънъл, когато я плашеше с някоя детска лудория.