Лайънъл го нямаше.
Пета глава
Мериън бе изпъната като струна, готова всеки момент да хукне, но всъщност не знаеше в каква посока.
— Лайънъл? — извика спокойно тя, но ръцете й така трепереха, сякаш всеки миг щеше да припадне. — Лайънъл? — отново извика тя и стъпи върху купчинка чакъл, за да огледа по-добре наоколо.
— Може ли Лайънъл сам да е избягал? — попита Грифит, самият той притеснен до лудост за детето, което беше изпратен да закриля. За детето и за Мериън.
Тя го погледна така, сякаш го вижда за първи път.
— Може. Обучавала съм го.
— Обучавала си го?
— Да, трябваше да е подготвен, ако се наложи. Но той няма още две години и не знам…
Тя направи няколко залитащи крачки, но той чу неизречените й думи: Дали човекът, който е направил всичко това, му е позволил да избяга. Стараейки се гласът му да прозвучи спокойно и уверено, Грифит каза.
— Ще огледам вътре, ако се крие и се страхува да излезе — той прекрачи прага и се озова сред останките от дома на Мериън. Започна да размества мебели, купчини дрехи, разглобени легла — с надеждата да открие някъде малкото момче. Изправи се, целият покрит с пера. В ръката си държеше само кесията със златото, която лейди Елизабет беше изпратила по него. Погледна навън през зейналата дупка от вратата, но Мериън не се виждаше. Излезе и я чу да вика.
— Лайънъл!
Тръгна да я търси към ъгъла на къщичката и чу възклицанието й.
— Сесил!
— Слава Богу, милейди — отвърна Сесил и във въздуха се понесе протяжна въздишка.
— Честно казано, не му е времето сега да припадаш.
С няколко скока Грифит се озова в малката горичка до защитната стена на замъка и видя как Мериън зашлеви през лицето Сесил. Момичето подскочи, от очите й сякаш изскочиха искри, но без да се интересува в момента от нея, Мериън попита.
— Къде е синът ми? Кой направи това? Къде е Лайънъл?
— Грабнах го от леглото му и хукнах, когато видях мъжа да се прокрадва в двора — върху полата на Сесил имаше мокри зеленясали отпечатъци от колената й, а островърхата й шапчица беше килната на една страна. — Не спрях да тичам през целия път чак до централното крило на замъка, оставих го в скривалището му, а след това се върнах да видя какво става.
— На Лайънъл му няма нищо, нали? — попита Грифит. Сесил погледна към него, отмести очи и отново го погледна колебливо.
Мериън сграбчи Сесил за рамото и я обърна към себе си.
— Сесил, нали му няма нищо на Лайънъл?
И без да дочака отговор, Мериън хукна към замъка и извика.
— Трябва да го намерим.
Сесил отказа да я последва, сякаш достойнството й на дама беше по-голямо от това на господарката й, но Мериън я дръпна след себе си. Грифит чу ужасения й вик, видя отвращението в очите на Мериън и се огледа.
Мериън му беше говорила за тази горичка като за своето тайно убежище. Между две дървета беше вързана люлка. Проникващите през листата слънчеви лъчи бяха нашарили дънерите, тревата и голите петна тъмна пръст. Приличаше на усамотено място, но някак си не подхождаше на жизнената Мериън. Глождеше го някакво подозрение и той последва жените, за да разкрие тайните на Мериън.
Настигна ги, когато те прекосяваха лехите с цветя. Островърхата шапчица на Сесил се беше изхлузила от главата й и тя я сграбчи миг преди да падне на земята, но Мериън не забеляза това. Когато приближиха сивите каменни стени на имението, по-дребната жена спря.
— Лейди Мериън, нямам намерение да препускам из къщата като някоя мъжкарана.
— Тогава стой тук.
— Лейди Мериън — Сесил я дръпна. — Искаш ли всички да узнаят, че Лайънъл е изчезнал?
Мериън убийствено я изгледа, но Сесил продължи настоятелно.
— Искаш ли всички да те зяпат, когато го намериш, и да те разпитват какво е станало в къщичката ти? Да се чудят какво е това нещо, което ти притежаваш, а някой е искал да го вземе?
Мериън тежко задиша. Тя стисна клепачи и когато след миг отвори очи, те не издаваха никакво безпокойство. Сега тя можеше да се покаже пред любопитните погледи на слугите и гостите на замъка и щеше да изглежда като Мериън, която Грифит бе видял за първи път. Безгрижната Мериън, която не съблюдаваше никакви предразсъдъци.
Грифит я проследи с поглед, докато тя изкачваше нетърпеливо стълбите, и се чудеше дали всъщност тя не таи в душата си някакво неосъществено желание, дали някаква тайна не беше причината да се държи по този начин и да не разкрива пред света своята истинска същност.