Тя кимна на слугата и той им отвори вратата. Мериън тръгна по главния коридор и поведе Грифит и Сесил покрай един свещеник, който остана със зяпнала уста.
— Добро утро, отче — поздрави тя, но не изчака отговора му. Зави по коридора към предишната стая на Грифит.
— Къде е Лайънъл? — попита Грифит.
Вече се виждаше вратата към кулата и крачките на Мериън станаха по-широки. Сесил посочи вратата.
— Там вътре.
Грифит изведнъж се досети.
— В кулата на графинята?
— Надявам се да е там — каза разгорещено Мериън.
Сесил успокояващо се намеси.
— Преди месеци по твое настояване направихме скривалище под стълбите и поставихме вътре детско юрганче. Той е там.
Но когато отвориха вратата, от тъмнината нито се появи, нито се втурна към тях някакво момченце.
— Лайънъл! — викът на Мериън отекна в свода на прашното стълбище, после се чу как дъхът й секна.
Сесил изруга толкова непристойно, че това напомни на Грифит и Мериън за дълга, който бяха изоставили.
— Как си могла да го оставиш? Стълбите… — Мериън падна на колене и започна да претърсва пода с ръце, сякаш очакваше да намери малкото телце на Лайънъл размазано върху каменните плочи. — Лайънъл…
Грифит се изкачи по стълбите.
— Исках да видя какво става в къщичката — заоправдава се Сесил. — Исках да видя кой нахлу в нашия дом. Исках да му попреча.
— Хиляди пъти съм ти казвала, че най-важното ти задължение е Лайънъл — Мериън не беше на себе си от ярост и паника. През един тесен процеп нахлуваше светлина, която падаше върху лицето й. — Къде да го търсим сега? Горе по стълбите? Или някъде навън, в някое от любимите му местенца? Или обратно в къщата?
Сесил ревна с цяло гърло.
— Ами ако е налетял на мерзавеца, който е съсипал дома ни? — след като опипа целия под, Мериън опря гръб в каменната стена и се изправи. — Ами ако някой го е отвлякъл? Сесил…
Някъде далеч, съвсем тихо прозвуча детски смях и Грифит изсъска към двете жени.
— Ш-ш-т!
Мериън млъкна и се заслуша. Смехът отново се чу, този път малко по-ясно и Мериън се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Грифит стигна пръв до стаята на графинята и отвори вратата на Мериън.
Наведени над една сребърна топка на пода, Арт и Лайънъл вдигнаха учудени погледи към Мериън, когато тя нахълта вътре. Сцената на домашен уют пред очите й я накара да се закове на място. И в този миг Грифит видя как се преобрази. И разбра. Тя не беше буйната дъщеря на Уентхейвън, нито изплашената майка на Лайънъл. Беше силна и смела жена, преждевременно калена от живота.
— Е, добре. Добре ли се забавлява Лайънъл?
Беше изпълнено майсторски, но Грифит потръпна от болката и облекчението, скрити в думите й.
Лайънъл се разсмя, показвайки ситните си зъбки, и върху бузките му се образуваха трапчинки.
— И двамата се забавлявахме — каза Арт, поглеждайки ту към единия, ту към другия. — Той е прекрасно момченце, лейди Мериън, трябва да се гордеете с него.
— Да. Гордея се — Мериън коленичи върху скъпия килим и протегна ръце. Пръстите й трепереха, гласът й също, въпреки неимоверните усилия да го овладее. — Лайънъл, ела да се гушнеш в мама.
С типичната за децата нетактичност, Лайънъл тръсна глава и отхвърли предложението и после взе топката с изцапаната си ръчичка. Стисна я здраво и скритата вътре камбанка се разклати. В стаята се понесе тих кристален звън. Той го направи пак и кристалният звън изпълни стаята.
Като квачка, която кътка пиленцата под крилото си, Арт се наклони към Лайънъл и каза.
— Мама няма да ти вземе топката и отново ще си играем с нея, след като я целунеш.
Лайънъл издаде устнички напред и Мериън почувства как сълзите я задавят. Тя знаеше, че той не си отмъщава. Ако в първия миг се е уплашил, отдавна го е забравил. Тя беше прекъснала играта му и в момента той не можеше да отдели време за майка си. Но тя имаше нужда от тази прегръдка, имаше нужда да почувства пълничките му ръчички около врата си и стегнатото му телце притиснато в нея.
— Лайънъл — пропя името му Арт. — Защо не търкулнеш топката към мама?
Лайънъл изгледа преценяващо Мериън.
— И мама ще я търкулне обратно към теб — окуражи го Грифит.
Горд със своята придобивка, Лайънъл вдигна топката и я запрати с всичка сила към майка си. Арт извика, Грифит посегна, за да я пресрещне, но Мериън я улови още във въздуха.
— Имаш добра ръка, сине — тя подхвърли кълбото нагоре и отново го хвана. — Ела тук и ще те науча да се прицелваш.
Лайънъл тръгна към нея с още несигурните си крачета и най-сетне даде възможност на Мериън да го прегърне. Тя го задържа само миг в прегръдката си, след това го намести удобно в извивката на ръката си и изпълни обещанието си. Когато той търкулна топката към Арт, тя попита.