— Сам ли изкачи стълбите?
— Да, сам се качи.
Мериън така се разтрепери при мисълта, че бебето й се е катерило само по тези стръмни, тъмни каменни стълби, че зъбите й едва не затракаха.
— Само на две — промълви тя. — За Бога, та той е само на две годинки! — тя го прегърна още веднъж, но детето се измъкна от прегръдката й и се заклатушка към Арт.
— Виж, момичето ми, това не е никак лошо — успокои я Арт. — Като изключим, че се страхуваше, той се справи много добре. Намерих го да се крие в леглото, когато се върнах от пералнята. Едно съвсем мъничко момченце, само очи и коса. Отначало май не ме хареса, но като му казах, че живея в тази стая и съм запазил тази топка специално за него, всичко се оправи.
За пръв път, откакто беше влязла в стаята, Мериън се огледа наоколо. По мебелите вече нямаше прах, прозорците блестяха от чистота, огрени от късното следобедно слънце. В огромната камина гореше огън и почистените гоблени сякаш бяха оживели.
— О, Арт — каза тя, — страхотна работа си свършил тук.
— Стаята си я бива и слугите ви имаха нужда само от малко ръчкане, за да я почистят — Арт се изкиска. — Само от малко ръчкане и аз им го осигурих.
— Арт е специалист по ръчкането — думите на Грифит съвсем не звучаха като похвала.
— Не е нужно да ме сравняваш с кръчмарка — Арт търкулна сребърната топка по килима към Лайънъл.
Припомнила си отдавна отминалите в тази стая дни, Мериън каза.
— Спомням си как играех тук горе, като дете. Бях колкото него. Слушах кристалните гласчета на кълбото, вдишвах аромата на летните рози и виждах една усмивка.
— Майка ви — каза Арт. — Очарователна е.
Сесил изпищя при вратата. Всички се обърнаха към нея, а Мериън възмутено огледа братовчедка си.
— Какво има, Сесил?
Сесил се задържа за вратата и посочи Арт.
— Той е видял духа на покойната графиня.
Арт издуха носа си в шепа. Мериън не разбра защо го направи — дали нямаше кърпичка или така отговаряше на Сесил. Поведението на Сесил вече я вбесяваше и тя й заповяда.
— Влез! Седни и кажи какво стана.
Разрошена и останала без дъх от изкачването, Сесил се срути на най-близката пейка.
— Един рус мъж дойде, почука на вратата, после през прозореца ми заяви, че трябва да влезе вътре. Отказах да му отворя, той се опита да ме сплаши, аз грабнах Лайънъл и избягах през задната врата.
Грифит вдигна крак върху пейката до нея и се наведе към Сесил.
— Защо не потърси помощ?
И без това тих, гласът на Сесил съвсем заглъхна.
— От кого? Почти всички бяха на лов, а и не знаех кой е изпратил непознатия…
— Добре си направила, Сесил — каза Мериън.
— Защо? — попита Грифит.
Лайънъл случайно ритна топката и се спъна в нея. Отпусната върху дебелия килим, Мериън наблюдаваше сина си с нарастващ интерес и не обърна внимание на въпроса на Грифит. Грифит спусна крака си и пристъпи напред. Ботушите му се озоваха пред очите й.
— Защо? Какви подозрения имаш, че не желаеш прислужницата ти да потърси помощ от хората на баща ти?
Мериън трябваше да извие врата си, за да го погледне, като вътрешно се възмущаваше от високия му ръст. Не беше честно от негова страна да използва това си предимство в момента.
— Има въпроси, които е по-добре да не се задават в този замък. Има и въпроси, на които аз не искам да отговарям. Но аз искам да знам — този път тя се обърна към Сесил, — виждала ли си преди този рус мъж?
Грифит застана прав до огъня.
Сесил отметна воала, прикрепен към островърхата й шапчица.
— Не можах да го видя много добре, не го изчаках да влезе през вратата, но имаше нещо в него, което ми се стори познато.
— Познато? — насърчи я Мериън.
— Беше висок и красив, с широки рамене — Сесил определи широчината, като разтвори ръце. — Като рицар.
Грифит направи предположение, в чиято правота се съмняваше.
— Харботъл?
— Да! — при споменаването на това име Сесил застана нащрек, като спаниел, готов да вдигне бекас. — Да, приличаше на Харботъл.
— Освен ако има брат близнак — каза Мериън. — Харботъл беше с мен.
Грифит попита.
— През цялото време ли?
— Не, но беше с ловците и ме видя, когато се отделих — каза Мериън.
— Забеляза ли го сред ловната свита?
Гласът на Грифит звучеше като на епископ в църковен съд и тонът засегна Мериън.
— Трябваше ли?
Грифит протегна ръце към огъня, преди да отговори.
— Защото не ми се вярва да признае, че е претърсвал къщата ти.
Тя не можеше да спори с Грифит, въпреки че изгаряше от желание да обсъди с него има ли изобщо право да се намесва. Мъжете никога не помагат, освен ако не искат в замяна нещо. Тя не можеше да разчита на тяхната сила и когато след това те искаха своето възнаграждение, разочарованието й всеки път се задълбочаваше.