Тя за миг го погледна и веднага отмести очите си.
— Не мога да остана тук с теб.
— Грижиш се за репутацията си?
Въпросът му беше саркастичен, но това не я интересуваше. Поне не толкова много.
— Няма да позволя да плъзнат приказки, че ти топля леглото.
— Сесил ще спи с теб в едно легло — реши той.
— Няма! — разгорещено възрази Сесил.
Преди Грифит да успее да отговори, Арт пристъпи към момичето и го плесна през ухото.
— Ще останете.
Островърхата шапчица наскърбено се люшна, след това се килна на една страна и се задържа върху главата само благодарение на прикрепващия воал. Сесил се разрева, възмутена от грубото отношение или от заповедта да останат, но Арт изобщо не се трогна от сълзите й. Той посочи към витата стълба и каза.
— И най-хитрата английска прислужница не може да си позволява да противоречи на моя господар. Качвай се горе, преди да съм те пернал и по другото ухо.
Мериън не одобряваше начина му на действие, но Сесил не изчака господарката й да я защити. Тя скочи, обляна в сълзи, и застана разтреперена между вратата и стълбите. Дълго не свали поглед от Мериън, после се разрида.
— Не мога да ви изоставя — каза тя и пое нагоре по стълбата.
Мериън закърши пръсти.
— Виж какво направи сега. Разплака я.
Арт подигравателно се усмихна.
— Глупавите жени само това и правят.
— Да, а след това ще размени възглавниците и аз ще спя на мократа.
Грифит се засмя доволно.
— Значи оставате.
Тя бойко пое въздух, готова да му възрази, но Арт я изпревари.
— Ловната свита току-що се върна.
Мериън се изправи и избърса с длан мястото, където беше седяла.
— В такъв случай отивам да поговоря с Уентхейвън.
Грифит се опита да стане, но Лайънъл опря ръчички в гърдите му и той отново се отпусна върху стола.
— Не можеш да отидеш сама.
— Не можеш да дойдеш с мен!
Грифит отвори уста, за да протестира, но тя го отряза.
— Не се прави на глупак. Трябва да разбера дали Уентхейвън е изпратил този обесник в дома ми. Ако той го е направил, трябва да разбера защо. Ако не е…
— Ако не е? — попита Арт.
— Ако не е той, направил е грешка. Обича да се перчи, че знае всичко, което става на негова територия — Мериън повдигна развеселена едната си вежда. — И за мен ще бъде огромно удоволствие да му съобщя нещо, което не знае.
— Мериън — дълбокият гърлен глас на Грифит я върна на земята.
— Какво? — дори и в собствените й уши въпросът прозвуча грубо, но не й се слушаха повече наставления. Не й се нравеше желанието на този мъж да поеме върху себе си отговорността за нейната личност.
Той вдигна ръката си, в която държеше кожена кесия и я залюля.
— Златото ти е в мен.
— Златото ми! Бях забравила.
— Забравила? Как си могла да забравиш златото? Нали това търсят крадците?
Гласът му звучеше така, сякаш Грифит вече е прозрял истината, а тя усети, че е почти готова сама да му я каже. Никога преди не беше изпитвала желание да се довери на когото и да било. Сякаш този пратеник на краля беше използвал непозната алхимична смес, за да я изкуши.
Тя прекоси стаята, без да си направи труда да отговори на въпроса му, но когато посегна към кесията, той дръпна ръката си.
Ще се съглася да отидеш и сама да се срещнеш с баща си, ако ми обещаеш нещо.
— И какво е то?
— Че ще се върнеш да прекараш нощта тук. Дай ми думата си — той вдигна ръка, за да пресече протеста й. — Дай ми думата си или няма да ти дам парите.
Тя погледна гневно към кожената кесия.
— Докато ползваш леглото горе — продължи да я примамва Грифит, — репутацията ти няма да е в опасност. И това за теб няма да е проблем, защото не ме харесваш. Аз съм един грозен звяр, който е отдал цялата си преданост на Хенри Тюдор. Смятам, че крал Хенри трябва да опердаши яката твоята лейди Елизабет за предателствата й по време на управлението на Ричард и освен това смятам, че ти трябва да се омъжиш за мъж, който да те бие сутрин и вечер, докато влезеш в правия път.
Тя и сега заяви, както правеше всеки ден, откакто се беше върнала в замъка „Уентхейвън“.
— Никога няма да се омъжа! — каза го, без да влага никакъв подтекст в думите си.
— Мисля, че ще се омъжиш.
Това беше предизвикателство. Всяка негова дума направо преливаше от предизвикателство, включително и топлият му поглед. В очите му гореше златен блясък — като слънце, като огън. И непрекъснато й напомняше за безумната страст, с която му се беше отдала в овощната градина.
Мериън се надяваше Грифит да не е забравил това. Надяваше? Я стига, по-скоро приличаше на мъжкар, който отново чака удобния момент.
— Ще се върна — най-после каза тя.