Той й подаде кесията със злато, без да се усмихне, но тя усети доволството му да се излива като вълна върху нея.
Преди да успее да се разкае за глупостта си, Арт издърпа кесията от ръцете й.
— Ще я сложа тук — той показа с жест към високия бюфет, — та по-късно да можеш да си я вземеш. И, милейди, не се тревожете за онзи там. Грифит е грозен звяр и не ви заслужава. Обзалагам се, че не знаете дори цвета на очите му.
Мериън стрелна с очи Арт.
— Доста са жълти.
— Кафяви като кал — Арт прихна. — Когато не е развълнуван.
— Никога не съм ги виждала такива — отрече Мериън. — Жълти са като английската корона.
Арт се разсмя и я погледна право в очите. След това отмести погледа си към Грифит. Тя гледаше ту единия, ту другия, объркана от начина, по който те разговаряха, без да си кажат и дума. Когато стана ясно, че няма да споделят с нея това, за което ставаше въпрос, тя метна през рамо късата си пелерина и излезе.
Би затръшнала масивната дъбова врата, но беше прекалено тежка, а пантите заяждаха. Въпреки това звукът от глухия удар, когато хлопна вратата зад гърба си, подсказа ясно намеренията й. Грифит докосна с пръст натъртеното място на носа си.
— Мислиш ли, че бях достатъчно убедителен и тя осъзна, че е в опасност?
— Да, за тази опасност да, но не и за другата, която я очаква в тази стая — каза Арт.
Лайънъл хвърли топката и Грифит му помогна да стъпи на пода. Лайънъл се заклати след топката си.
— Уж трябваше да я пазя, а виж каква я свърших — каза Грифит.
— Хенри няма да остане доволен.
— По дяволите Хенри! — отсече Грифит, вбесен до такава степен, че прати по дяволите и присъщата си тактичност. — Щях да се справя, ако знаех откъде идва опасността. Пристигнахме едва вчера. Може ли нашето пристигане да има нещо общо с това разбойничество в къщата на Мериън?
— А ти мислиш ли, че ние пристигаме в подходящ момент?
Тъжната констатация на Арт улучи Грифит право в сърцето.
— Искаш да кажеш, че някой е усетил, че може да попречим на плановете му, или че някой вече е знаел защо сме дошли?
Арт се хвана за тази мисъл.
— Уентхейвън например? — и върху лицето му се появи крива усмивка, когато предложи. — Искаш ли да сляза до пералнята и да се срещна случайно с вдовицата Джейн?
— Да. Върви — Грифит стана и вдигна Лайънъл на ръце. — Бях обещал на Лайънъл да се разходим тази сутрин, така че следобеда ние двамата можем да отидем да погледаме войниците. Той ще си поиграе с оръжията им, докато аз пък си бъбря с техния капитан.
— И държиш под око лейди Мериън и Уентхейвън.
— И държа под око лейди Мериън и Уентхейвън!
Шеста глава
Отблъскващи звуци като порой нахлуха в ушите на Мериън в мига, когато тя излезе от централното крило. Кучетата се зъбеха срещу останките от един глиган и няколко нещастни катерици, които ловджиите бяха уловили. Разчорлени жени крещяха една на друга. Изморени и все още възбудени коне цвилеха и пръхтяха. Мъже се тупаха взаимно по гърбовете и изразяваха гръмогласно неискрените си приятелски чувства. В цялата тази навалица се провираха прислужници, понесли халби бира и отрупани с месо подноси, които пъргаво се насочваха към всеки вик: „Тук, момче. Първо на мен!“
Из целия двор се носеше миризмата на кръв и мъжка пот. Въздухът сякаш тежеше от глад, жажда и готови да избухнат всеки миг страсти. Приятната възбуда от лова все още не беше отминала и нямаше да се уталожи, докато гостите на Уентхейвън не заситеха докрай нуждата си от месо, вино и похот. Носовете на мъжете се насочваха след кръжащите наоколо жени, досущ като ловджийски кучета, попаднали на следа. Един по един всеки от тях си набелязваше избраница от гъмжилото. Масите, коридорите, потайните кътчета — всичко щеше да прелива от изобилие тази нощ.
Мериън обиколи предпазливо тълпата, като внимаваше да не попадне на Харботъл, докато търси баща си. Тя дръпна една прислужница за ръкава и я попита.
— Уентхейвън в кучкарника ли е?
Слугинята подскочи, защото някой здраво я ощипа по задника и каза.
— Къде на друго място може да бъде?
Отвратена от обстановката около себе си, Мериън погледна над главите на обезумелите гуляйджии. „Да, къде другаде?“ От характера на баща си тя най-малко се възхищаваше на тази негова черта. Той организираше пиршества, осигуряваше в изобилие пиене, за да може да се забавлява на гледката как жените разрушават приятелства заради някой наперен глупак, а мъжете се дуелират заради развратници.
На следващата сутрин, седнал на отрупаната със закуски маса, Уентхейвън, привидно благоразположен, щеше да разговаря с всеки един от участниците за лова. Щеше да им посочи всички пропуски, които е можело да бъдат избегнати и да се усмихва, хващайки все по-голям брой нещастници в мрежите на своята щедрост. Защото къде можеха да отидат те? Нито едно уважаващо себе си домакинство нямаше да отвори врати за долнопробната пасмина около Уентхейвън.