Без да може да откъсне очи от прекалено високата, прекалено дръзката и прекалено предизвикателната красавица, Грифит каза.
— Ти си луд. Защо ви е притрябвало мъж да обучава жена да си служи с рапира?
Уентхейвън се разсмя буйно и отвърна.
— Жена като нея трябва да разполага със средства, за да се защитава от… ако можем да кажем… нежелани намерения.
Гъвкавите саби се срещнаха. Когато остриетата се удариха, се понесе звук от стържещо едно в друго желязо и пръсна дъжд от ситни искри.
— Жена като нея?
— Да — доволен, че е успял да възбуди любопитството му, Уентхейвън разкри самоличността й. — Това е лейди Мериън Уентхейвън.
Извръщайки се към графа, Грифит пропусна смъртоносния удар на Мериън, но бурните хвалебствени викове на тълпата го накараха отново да съсредоточи вниманието си към сцената на боя. Победоносният вик на жената се сля с полета на сабята на противника й, избита от ръцете му. Въодушевена от успеха, тя вдигна юмруци и ги размаха победоносно. Грифит присви очи. Никога не беше харесвал жени, които излагат на показ достойнствата си. Напротив. Смяташе това за най-отблъскващата женска черта.
Как искаше да убеди и воина в себе си в това, в което вярваше с разума си.
Уентхейвън цъкна с език и рече.
— Мисля, че Ейдриън Харботъл никога не е имал шанс. Той просто е един от рицарите без земя, а това го приравнява, с който и да е обикновен селяк.
Грифит погледна мъжа, за когото Уентхейвън говореше с пренебрежение. Надарен със златни коси, равни бели зъби и мускулести ръце и крака, Харботъл не приличаше на селяк. Беше толкова красив, че красотата му напомняше за нещо на Грифит толкова настойчиво, че зъбите го заболяха от напрежението, с което се опитваше да си спомни. Нещо познато. Нещо, което му вдъхваше доверие и сигурност.
Да. Харботъл приличаше на позлатеното изображение на ангела в молитвеника на майка му.
Но Грифит би се обзаложил, че Хартботъл далеч не беше ангел. Все още задъхан, той не успяваше да обуздае накъсаното си дишане, от което гръдният му кош се издуваше до пръсване, и яростния си поглед, втренчен в Мериън. Грифит го наблюдаваше, без да се смущава от надигналата се у Харботъл злоба. Колкото и да се опитваше да я скрие, стиснатите му юмруци го издаваха.
Мислите на Уентхейвън скачаха от тема на тема.
— Беше много глупаво от негова страна да си въобразява небивалици и да я предизвиква…
Харботъл скочи към Мериън, хвана рапирата й и я извъртя срещу нея. Преди още да схване с разума си това, което се разиграваше пред очите му, Грифит се втурна към тях. Без да мисли за последствията, той скочи върху Харботъл. Жените се разпищяха, а мъжете възнегодуваха, когато Грифит повали яростно съпротивляващия се Харботъл на земята. Разнесе се пукот на кости и сухожилия. Грифит се изтърколи встрани от Харботъл и се изправи на крака. Миг преди рапирата да се озове в ръцете му, друга ръка я грабна изпод неговата. Една тънка и женствена ръка я насочи към гърлото на Харботъл и плътният контраалтов глас на Мериън заплашително прозвуча.
— Страхлив негоднико, застани с лице срещу наказанието за предателство.
Харботъл се изправи. Ангелското му лице беше изкривено от ненавист, а дъхът явно все още не му стигаше.
— Кучка. Няма и капчица женска милост в теб.
— Защото не ти позволявам да ме победиш ли? Да ме убиеш? Трябва ли да загина от ръката на някакъв презрян и подъл рицар, за да докажа, че съм истинска дама?
Тя допря блестящия връх на сабята в разголеното му от разтворената риза гърло.
— Стани! — заповяда му Мериън. — Стани и застани с лице срещу дамата, на която си причинил зло.
Тя беше величествена в тържеството на своята победа и гневът й подхождаше така, както кралските одежди на една кралица. Грифит се приближи. Ако това, една жена да излага на показ достойнствата си, беше отблъскващо, то защо тогава нейният плам го привличаше.
Харботъл се олюля и погледна към Грифит.
— Криеш се зад най-новия си любовник?
Без изобщо да прояви някакъв интерес към Грифит, Мериън го отпрати с жест и отново се обърна към Харботъл.
— Мога да те убия и без чужда помощ, Харботъл — каза тя и изтегли назад ръката си с рапирата, готова да нанесе последния удар.
Сините очи на Харботъл щяха да изскочат, бялото им стана червено от напрежение, а лицето му се изкриви от страх.
— Ти няма… не можеш…
— Кой би ме обвинил?
Кръвта се бе отдръпнала от лицето й, но Харботъл не го забеляза. Той не можеше да откъсне погледа си от неподвижното острие на рапирата.
— Имам пари, ако искаш пари…
Кръвта отново нахлу в лицето й.