Уентхейвън гърлено се изсмя.
— Имаше няколко. Но споменът за греха ти избледнява и те се увеличават. Просто не съм виждал смисъл да те занимавам с тях.
— Не са били достатъчно изгодни?
— Не смятам да продавам дъщеря си за пари.
— Аха. Предложенията не са били от влиятелни фамилии.
— Колко добре ме познаваш.
— Да, познавам те. Познавам те достатъчно добре, за да се съмнявам дали ми казваш истината.
— Съвсем честно, уверявам те, никога не съм смятал да те предлагам на Ейдриън Харботъл.
— Тогава каква сделка си сключил с него?
— А, надявах се да си забравила за това.
Тя чакаше отговора му и нервно потропваше с крак.
— Окуражих го да се дуелира с теб.
Объркана, тя попита.
— В името на Светата Дева Мария! Защо?
— За развлечение.
— Не ми харесва да бъда насъсквана като мечка, която вижда бик.
— Повечето хора не го харесват, ако го осъзнават, разбира се. Когато ти дойде за първи път в замъка „Уентхейвън“, ти се перчеше и критикуваше всичко, от което не беше доволна. С течение на времето започна все повече да се съобразяваш с порядките на обществото тук и… смея да кажа, стана скучна — той махна с ръка, при което пръснаха капки вода. — Сама се досети какви са предложенията за брак, за които ти казах.
— Защо ме подстрекаваше да върша щуротии, когато се върнах от кралския двор?
— Кажи за едно куче, че е бясно и… Скъпа! Ти съсипа своята репутация по най-лошия начин, почти невъзвратимо. За тебе вече се говори, че си бясно куче и колкото да се опитваш да доказваш обратното, няма да успееш. Ти искаше да покажеш на всички, че не се интересуваш от хорското мнение и аз ти помогнах да го направиш.
— Независимо от неприятните последствия за мен?
— За теб? — той се наведе напред, докато челото му почти докосна нейното. — Спомняш ли си, когато беше петгодишно момиченце и те изпратих при лейди Елизабет да й служиш?
Тя го погледна в очите и в този миг годините се стопиха и тя отново беше малкото момиченце, застанало изплашено пред баща си. Детето, което се страхува да напусне своя дом, но още повече се страхува гласно да го изрече и се осланя на надеждата, че ако направи това, което той иска от нея, той ще бъде толкова горд и ще я върне обратно. Дали си спомня?
— Да, спомням си. Каза ми да доразвия способността си да доставям удоволствие, да разпознавам простъпките на моята господарка и да й помагам да се пребори с тях, а ако не ме слуша, да покажа най-висша преданост и да поема отговорността за последствията.
— Добър ли е бил съветът ми?
Тя отговори без колебание.
— Да.
— Сега ще ти дам още добри съвети. Никога не се извинявай за минали събития. Никога не обяснявай, никога не искай прошка за това, което си. Ти си дъщеря на Уентхейвън. Ти си сила, която всеки в Англия трябва да уважава — той се изправи и продължи да къпе кучето. — Никога не забравяй това.
Нещо я накара отново да се почувства като онова уплашено дете, което се опитва да разбере неща извън неговите познания.
— Този млад мъж ще трябва да бъде наблюдаван внимателно — каза Уентхейвън.
— Кой?… О, Харботъл. Не мисля така.
Графът извади кучето от мътната вода.
— Уби ли го?
— Не. Ритнах го…
— Не мога да си представя.
— … по врата…
— Сега пък още повече.
— … но сър Грифит случайно попадна на нас с коня си и ме увери, че повече не бива да се безпокоя.
— Сър Грифит от рода Паул! — кучката изквича, като че ли Уентхейвън я беше стиснал болезнено и той я постави внимателно в коритото за изплакване. — Пауъл е истински рицар.
Не й хареса начина, по който го каза. От устата на Уентхейвън звучеше като обида. Той продължи.
— От чисто любопитство искам да знам защо го премести в кулата?
Дъщеря ми, помисли Уентхейвън, не е достигнала моята ловкост при жонглирането с истината, това я кара да се чувства неудобно и точно това в крайна сметка се оказва предимство за мен. Целият този разговор хвърляше светлина върху намеренията му. Освен това се оказа, че не познава толкова добре хората, колкото си мислеше. Беше решил, че Харботъл е твърде глупав, за да предприеме някакви действия, но беше подценил както младежката му самоувереност, така и размерите на бъркотията, която можеше да предизвика. Трябваше да се направи нещо по отношение на Харботъл. Той беше подценил и дъщеря си.
При всичките му взаимоотношения с дворцови особи и обикновени хора той не беше срещал друг човек с неговата интелигентност и изобретателност при създаването на интриги. Но дъщеря му, по дяволите! — тя беше добра. Това, което отначало беше взел за глуповатост, се оказа наивност. Ако имаше кой малко да я обучи, тя можеше да се състезава с него.