Това би трябвало да го разтревожи. Вместо това обаче той се чувстваше някак си горд — едно непознато усещане. Сега ще трябва да опипа внимателно, за да провери дълбочината на интереса й към Грифит от рода Пауъл. Остана доволен, когато тя се смути.
— Той… той искаше стая, в която ще може да говори, без шпионите ти да го подслушват.
— И как е разбрал, че съм поставил хора да го подслушват?
— Не знам — тя разпери ръце в знак на невинност. — Не знам, Уентхейвън, знам само, че слугата му ме попита за тях. Сигурно крал Хенри знае за тях. Може пък шпионите на краля да шпионират твоите шпиони.
Това беше вероятно. Една тревожна вероятност, която си заслужаваше да бъде проучена. Но той не беше приключил все още с Мериън.
— Какво правеше в стаята на Пауъл посред нощ?
Не скри, че разпитът започва да не й харесва, но отговори без колебание.
— Прибирах си парите.
— Разбира се — той не повярва, но това не беше важно. — Но да се върнем на първия ми въпрос — защо ги настани в кулата?
— Не разбирам какво всъщност ме питаш.
Добро париране, но той удари под кръста.
— Пауъл ли е най-новият ти любовник?
— Не!
Владеещ изкуството на разпита, той я погледна обвинително.
— Искала си да го настаниш в кулата, защото там можеш да му се отдаваш без мое знание — той отново усети този прилив на гордост, когато тя поне външно се овладя.
— Не. Сър Грифит е лош, невъзпитан и грозен. Той ме смята за развратница и ме презира заради моята поквареност. Аз знам, че съм обречена на безбрачие след раждането на Лайънъл. Защо мислиш, че той би могъл да ме изкуши?
Уентхейвън се замисли колко добре е усвоила тя актьорското майсторство по време на престоя си в кралския двор. Дали криеше страстта си към този Грифит от рода Пауъл? По-добре от всеки друг Уентхейвън знаеше колко лишена от логика е страстта. Той взе в шепите си вода от коритото и я изля около ушите на кучето.
— Майка ти не беше най-красивата жена, която съм виждал, нито най-интересната, но никога не престанах да я желая, дори и след като стана моя. Дори сега, когато видя някоя жена да прилича на нея… но се оказва, че никоя не може да я замени.
Както и беше очаквал, това надзъртане в душевните му тайни заблуди Мериън.
— Значи си скърбил за мама, след като почина?
Не разбра защо, но каза истината. Само че отговори с овладян глас, с което се надяваше да скрие старата болка, която беше толкова жива, колкото преди двадесет години.
— Ако можех, щях да изравня със земята кулата, която я уби.
— Би било трудно, но не е невъзможно. Защо не го направи?
— Нямаше да има смисъл — тя няма да ме остави. Веднъж бях решил да направя това и отидох в кулата да обясня на работниците какво трябва да се направи. И тя… — той си спомни шумоленето на коприна, аромата на рози, как бързо се извърна да види… нищото. Той постави едната си мокра длан на челото, след това потопи ръка във водата. — Оттогава не съм се връщал. Не е приятно усещане да ти диктуват каквото и да било от гроба. Особено една жена, която каза толкова малко, докато беше жива.
— Тя не те ли одобряваше.
— Майка ти беше наивна — той се ядоса, че все още си я спомня, че все още копнее за нея. — Тя никога не одобряваше моите действия, моите малки набези за събиране на сведения. Не харесваше хората, които държах около себе си.
Докато говореше, Уентхейвън не гледаше в нея, но с периферното си зрение улавяше как тя събира сили. Той се подготви да отговори на още един въпрос за майка й.
Но тя само попита.
— Защо държиш тези хора тук?
— Какви хора?
— Тези жалки пародии на придворни. Тези окаяни души, които не правят нищо друго, освен да бездействат и да чакат милостиня. Кучетата ти имат повече достойнство от тях.
— От твоята уста чух отговора. Окаяни души — той се наслади на израза. — Ако аз не ги приютя, кой ще го направи?
— Те не смятат ли да свършат нещо полезно в живота си?
— Как? Повечето от тях са благородници, не умеят да вършат нищо. По-младите могат да се сражават в турнири, да рецитират собствената си ужасна поезия, да важничат — един от тях дори може да чете литургия. Бил е свещеник, за когото е имало отреден висок пост в църквата, докато епископът не го спипал да бърника под полата на дъщеря му — полата на дъщерята на епископа — това е то. Никаква политическа прозорливост.
— А жените?
— А, сиромашките дъщери! — той издуха кичур сребърна коса, който беше паднал пред очите му. — Кой плаща за ръкоделия и клюки? Окаяните души зависят изцяло от мен.
— И това ти дава власт над тях?
Той отмести погледа си от нея.