Държейки здраво Лайънъл на ръце, Грифит се плъзна до мястото в горичката, където стената на замъка хвърляше сянка. Надяваше се грубият зид да го скрие от шпионски очи отгоре, а черното му наметало да се слее със сянката за всички останали погледи.
Горичката беше абсолютно същата, каквато Грифит я беше видял преди няколко часа. С тази разлика, че сега слънчевите лъчи не проникваха през клоните и тя приличаше повече на свърталище на сенки и мистерии, отколкото на убежище. Същите дървета, същата люлка, но нещо тревожеше Грифит. Нещо не беше както трябва.
Лайънъл посочи.
— Мама.
Грифит се взря в най-тъмната сянка, но не видя нищо.
Лайънъл обхвана с длани брадичката на Грифит, извъртя лицето му към своето, погледна Грифит в очите и бавно произнесе.
— На мама.
Грифит се засмя.
— Ти си мой съюзник сега, нали? — той тръгна между дърветата и видя това, което Лайънъл беше настоявал да види. Прясна купчина пръст от издълбана и заровена набързо дупка. Той сложи Лайънъл в люлката, претърси пръстта и намери черна кутия, запечатана с восък.
Кутията беше празна.
— Защо носиш такива грозни дрехи?
Въпросът на Мериън разчупи тишината, дълбока като в килия на монах, отдал се на молитва, но никой от намиращите се в стаята на кулата не се сепна. Сесил не помръдна. Тя предпочиташе да си остане близо до огъня с кръстосани върху корема си ръце. До нея на пода лежеше Лайънъл върху едно одеяло и смучеше палеца си. Изглеждаше щастлив и доволен — така, както само едно двегодишно детенце може да бъде. Арт и Грифит бяха яхнали една пейка и играеха шах, пиеха бира и си бъбреха на неразбираем за Мериън език.
Помисли си, че само й се е сторило, че е изказала мислите си на глас и затова произнесе по-високо.
— Грифит от рода Пауъл, защо носиш толкова грозни дрехи?
Грифит повдигна глава.
— На мен ли говориш?
— Да не би да не се казваш Грифит от рода Пауъл? — попита раздразнена Мериън. — И не си ли единственият човек в тази стая, който носи грозни дрехи?
Грифит огледа един по един всички в стаята и задържа очите си върху Мериън. Тя поглади прилепналия корсаж на една от роклите, изпратени от баща й. Искаше й се полата да беше по-дълга, за да скрива глезените й, искаше й се да има воал, за да скрива израза на лицето си.
За да ангажира ръцете си, тя втъкна свободните кичури коса в плитката си и погледна смело мръснокафявата къса горна дреха, която Грифит беше облякъл върху ленената си туника.
— Никой не носи наметка с такава кройка от петдесет години насам. А освен това изглежда така, сякаш си се търкалял с нея в калта.
Без да се засегне от думите й, той сведе поглед към дрехата.
— Най-добрият цвят за дебнене на плячка. Какво от това, че е старомодна? Да не съм паун, разперил красивата си опашка, за да си търси женска?
Той отново се задълбочи в шаха, показвайки й, че нито темата, нито тя го интересуват.
Беше много странна вечер.
Когато Мериън се бе върнала в стаята в кулата — както й бяха наредили — завари само ококорената и изплашена до смърт Сесил, която подскачаше всеки път, щом таванът изпука и бръщолевеше за отмъстителния дух на графиня Уентхейвън. Но изглежда страхът й от Арт беше по-голям и затова тя примерно изпълняваше заповедта му.
Мериън се качи горе заедно с дрехите, изпратени й от Уентхейвън. Там се преоблече и скри съкровището, което беше прибрала от скривалището в горичката зад къщата си. Когато Грифит се върна с Лайънъл, завари я коленичила пред огнището да пали огъня.
Беше се наострила да размени с него няколко думи на тема подчинението й на Грифит от рода Пауъл, но при вида на Лайънъл, който огромният рицар носеше толкова нежно в ръцете си, тя омекна. След това се зарадва, че е успяла да се сдържи, защото Грифит явно не беше в настроение да си разменят остроумни забележки. Всъщност той беше толкова мрачен, замислен и мълчалив, че тя подскочи от удоволствие, когато Арт влезе в стаята.
Но дори жизнерадостният Арт изглеждаше изморен и несговорчив.
Тя си беше представяла вечерта наситена с очарователното напрежение, което съществуваше между двамата. А той я беше пренебрегнал. Тогава тя се зае да отпусне подгъва на другите две рокли, които Уентхейвън й беше изпратил.
Грифит дори не й даваше възможност да започне словесен двубой с него. Мериън се сконфузи. Да не е дете, което търси внимание?
Но Лайънъл си стоеше тихо, доволен и отдаден на свои си мисли, и това сравнение никак не я поласка.
— Ела, Лайънъл — каза тя и стана от пейката. — Днес си преживял доста събития. Време е да лягаш в леглото.
Както винаги, когато ставаше въпрос за лягане, устничката на Лайънъл увисна и това не беше изненада за Мериън. Изненадата беше, че Лайънъл каза.