— Ти донеси дърва. Изморих се да ти слугувам днес.
Изненадан, Грифит изпълни необикновеното нареждане. Струпа цепениците до Арт и клекна редом.
— Никога не си се оплаквал така преди.
— Никога не съм си и представял, че ще доживея деня, в който ще се оплача — Арт разбута енергично огъня и от главните се разхвърчаха искри. — Знаеш ли, че вдовичката Джейн е погребала петима съпрузи?
— А! — Грифит почеса брадичката си, като се опитваше да осмисли казаното. — Не, не знаех това. Пет? Така ли?
— Пет — Арт посочи въглените. — Сложи пънчето ей там. Петима съпрузи. И, обзалагам се, знам защо са обърнали петалата.
— Отрова? Магия?
— Изтощение. Тя е юркала старите плъхове до смърт и днес проклетницата едва не довърши и мен.
Объркан от искрено драматичния тон на Арт, Грифит попита:
— Юркала ги е да перат?
— Да я оправят! Тази жена…
Грифит се разсмя.
— … има в задника си такъв бодил, какъвто не съм видял у никоя друга жена, която съм имал.
Грифит се превиваше от смях и Арт свирепо го изгледа.
— А съм имал доста.
— Заслужаваше си да доживея до днес, за да видя този ден — каза Грифит задъхано, когато отново беше в състояние да говори.
— Можеше да ме убие.
— Поне щеше да умреш щастлив.
— Но тогава ти нямаше да получиш сведенията, заради които се прежалих — изръмжа Арт.
Грифит бързо изтрезня.
— Какво научи?
— От началото на зимата тук бавно са започнали да пристигат наемници, повечето чужденци и варвари — Арт премигна с едното си око срещу пушека, докато стъкваше огъня. — Селяните на Уентхейвън ги държат, под око, но има и по-лошо от това. Тези наемници са банда грубияни и нямат търпение да воюват, за да плячкосват. Дотолкова, че една вечер се напили здравата и отишли в селото надолу по пътя. Изнасилили много жени, изпекли едно бебе на кол и запалили половината колиби.
Спомняйки си са покритото с белези лице на Кледуин и намерението му да посети Мериън, Грифит се наклони към огъня и прошепна.
— Мили Боже!
— Четири семейства са изгорели. Уентхейвън платил за всичко и наемниците оттогава не са правили пакости, но…
Грифит изхлузи ботушите си и ги сложи на плочата до камината.
— Знае ли вдовичката ти защо са тук?
— Не, но се обзалагам, че аз знам — Арт се загледа в пламъците, като че ли сред тях беше изписана божествената истина. — Ти ли казваше да обединим сили с онези ирландски бунтовници?
— Със самозвания граф Уоруик? Може би. Но лейди Мериън има тайни и подозирам, че Хенри се опасява от тези тайни.
— Ти смяташ, че нейните тайни са причина за личната армия на Уентхейвън?
— Нищо не знам. Знам само това, което съм видял с очите си — той направи знак с ръка на Арт и те продължиха разговора си, седнали върху скритото под балдахина легло. Придърпвайки Арт към себе си, Грифит промълви.
— Какво би станало, ако бащата на Лайънъл е с кралска кръв?
Грифит видя, че е успял да изненада пъргавия ум на Арт, прикрит зад маската на старостта.
— Не е някой от принцовете, които изчезнаха от кулата, защото бяха твърде млади. Какво ще кажеш за крал Едуард, баща им, той беше голям развратник?
— Дори Едуард да беше умрял, докато е зачевал Лайънъл, Лайънъл пак трябваше да бъде най-малко тригодишен.
Арт навлажни устни и с неохота предложи името, за което и двамата мислеха.
— Ричард?
Грифит не се съгласи. Нито пък направи предположение. Само се задоволи да наблюдава Арт, който изглеждаше ту замислен, ту отчаян.
Накрая възрастният мъж избухна.
— Но ако е Ричард, защо? Защо тя ще направи това?
— За власт! За богатства! — обмисляше на глас Грифит. — За възможността да стане кралица, когато жената на Ричард умре.
Арт се отдръпна назад, свил ръце в юмруци.
— Понякога ми идва да ти забия един. Изглежда си голям глупак, щом можеш да допуснеш такова нещо за лейди Мериън. Тя е най-сладката мома, която някога съм виждал.
Грифит изрева.
— Сладка!
Арт го сгълча за избухването.
Грифит заговори шепнешком.
— Сладка! Това е последното определение, което бих прикачил на Мериън. Но наистина споделям опасенията ти. Когато ми счупи носа, тя каза нещо. Или болката е замъглила главата ми, или аз наистина съм прекалено глупав, щом го подминах ей така.
— Е, вече идваш на себе си — прошепна на свой ред Арт.
— Тя твърдеше, че лейди Елизабет е жертвала всичко, за да спаси братята си от смъртоносната прегръдка на Ричард — Грифит смъкна дрехата през главата си и я хвърли на пода до леглото.
— Тя е права, знаеш ли? — каза Арт. — Наметката за нищо не я бива!
— Утре ще се облека като паун — отвърна Грифит. Свали туниката си, след това и чорапите. Гол и треперещ от вечерния хлад в стаята въпреки горящия огън, той дръпна една черга около раменете си и мушна крака под завивките. — Може би намерих обяснението за поведението на Елизабет в двора на Ричард.