Тя пристъпи една крачка.
— Но това е английска бира. Как мога да направя сравнение?
Арт удари челото си с длан, като че ли едва сега разбра, че я е заблуждавал, без да иска.
— Ще трябва да дойдеш с мен в Уелс, за да бъде справедливо. Уелс ще ти хареса. Планините са красиви. С насечени, покрити със сняг зъбери. Хората са мили и щедри, поезията е в кръвта им и знаят много песни. Замъкът „Пауъл“ е разположен на един хълм над скалистия бряг на Атлантическия океан. Вълните се разбиват в скалите, над тях нищят чайки. Да, милейди, трябва да дойдете с нас в Уелс.
Грифит усещаше желанието й да направи последната крачка и в същото време страха от последствията, които можеше да доведе след себе си тази крачка.
Грифит не искаше тя да я прави.
Арт много умело я съблазняваше с привидната си глупост и искрения си смях.
Но Арт не можеше да си представи спуснатата й по раменете плитка в разпилени къдрици огненочервени коси. Не можеше да си представи как гребенът потъва в тези къдрици и ги укротява. Не можеше да си представи тънките й пръсти, обгърнали едно малко сладко уелско бебе. Не можеше да си представи дългите й голи крака, оплетени в неговите през някоя мразовита нощ. Арт не можеше да си представи всички хубави неща, за които един мъж си мисли, когато иска съпруга.
Но Арт знаеше, че Грифит си представя това и имаше намерение да докара нещата дотам, че Грифит да не може да го отрече.
Погледът й все още беше прикован в чашата. Арт изгуби търпение и направи последната стъпка. Обви пръстите й около чашата и я остави в ръцете й.
— Пий! — каза й той настойчиво.
— Не мога — отвърна тя. — Студено ми е.
— Ти трепериш, момичето ми — погледна я Арт и тръгна към камината.
Тя трепереше. Грифит също го видя. В тялото й сякаш се блъскаха вълни, ту по-големи, ту по-малки, и тя приличаше на човек, който се бори да потисне някакво чувство, което е твърде силно, за да се справи с него. Той я хвана за китката и усети потръпването й под дланта си. От погледа му не убягна нито един от знаците, които говореха за вътрешната й борба. Тя прехапа устни, преди да го погледне, и веднага след това отмести очи встрани.
Неговата смела, доблестна Мериън се страхуваше.
Без да си дава сметка за жеста си, той нежно погали ръката й и я попита.
— Какво те тревожи, мила? — вместо обикновеното грубо ръмжене гласът му прозвуча топъл и мил, но Мериън се дръпна назад като опарена.
— Мислех само да… а…
Той постави и другата си ръка върху нейната и така, взел ръката й с чашата в шепи, я вдигна към устните й по същия начин, както би го направил и с Лайънъл.
— Пийни! — прошепна той и тя се подчини.
След като тя отпи, той взе чашата, сложи я на масата и отново попита.
— Какво те тревожи?
Погледът й се плъзна по тялото му под завивките, задържа се на голите му гърди и спря върху лицето му.
— Аз исках… а… детето спеше, затова… не исках да го събуждам, затова…
Той започна да се досеща, но я насърчи сама да го каже.
— Защо не искаше да събуждаш детето?
— Не исках да го будя, само да го подържа малко.
Тя потръпна и той разбра, че и тежкият вълнен шал, с който се бе наметнала, не можеше да я стопли. Арт се нагласи между тях.
— Увил съм един затоплен от огъня камък и ще го сложа тук, в средата на леглото — каза това и се обърна към Мериън. — Имам уговорка с една сладка вдовичка от пералнята и трябва да вървя, но Грифит ще се погрижи за теб — той намести грейката между чаршафите и добави, като почука силно със свития си пръст кокалчето на глезена на Грифит. — Нали, Грифит?
— Никъде няма да ходиш, Артър — заповяда му Грифит, но Арт се измъкна през вратата, без да се обърне повече назад. — Проклето магаре! — изсъска Грифит през зъби. — Дано оная перачка го довърши.
Ръцете му направо се тресяха и Мериън прошепна.
— Ядосан ли си?
— Не, не на теб — успокои я той, но се срамуваше да й предложи да седне в леглото и да стопли краката си на камъка. Годините на безмилостно въздържание му действаха като забити в хълбока на буен кон шпори. Той с мъка си наложи да не целуне ръката й. Овладя се, изблъсквайки безжалостно надалеч порива си, като си припомни, че в крайна сметка той е ездачът, а не жребец, който трябва да бъде обязден.
Тя издърпа ръцете си и каза.
— Прав си. Не трябваше да слизам долу. Съжалявам. Няма да те безпокоя повече.
Той целуна ръката й.
— Притеснявам се за теб. Каза, че си сънувала кошмари?
Без да се досети, че това е уловка, тя закри очите си с длан.
— Беше ужасно. Къщичката беше цялата в пламъци. Не можех да открия никъде Лайънъл, изведнъж се натъкнах на теб, ти беше промушен в сърцето…