Тя изглеждаше обезпокоена.
— Какво имаш предвид?
— Не си ли се замисляла за броя на наемниците, които баща ти е събрал?
— Уентхейвън никога не е показвал интерес към… мен.
— Не, не към… теб — подигра й се той. — Но има ли по-удобно място, за да се скрие едно кралско дете?
Преливащият й от болка поглед му каза много повече от това, което устата й възнамеряваха да изрекат. Каза му истината. И заедно с нея някои детайли, за които само беше се досещал. Грифит легна и я притегли към себе си въпреки съпротивата й.
— Е, момичето ми, по-добре е да останеш да спиш при мен. Нещата ще изглеждат по-добре на сутринта. Ще поговорим утре и ще видиш, че съм прав.
Обезпокоен от неохотата, с която тя се отпусна до него, той я зави с одеялата и ги подпъхна под брадичката й.
— Ще говорим сутринта — повтори той.
След като се справи с няколко редуващи се вихри на гняв и страст, Грифит се почувства отпуснат и освежен. Не се беше чувствал толкова добре от години.
Никога не се беше чувствал толкова добре и не можеше да спре да се удивлява на чудото, което се появи в живота му. На тази жена. Неговата жена. Неговата любов.
Тя се сгуши като дете и той я погали, опитвайки се чрез допира на пръстите си да й влее увереност — в нейните сили и в тях двамата. Изпод завивките се дочу гласът й.
— Но аз не те познавам.
Той се засмя.
— Познаваш ме по-добре от всяка друга жена от две години насам.
— Само един глупак може да вярва на партньора си в леглото.
— Тогава аз съм глупак.
— Аз съм глупак — изрева на уелски Грифит и гласът му отекна надолу по каменните стълби и изпълни кулата. — Тъп, слабоумен глупак!
Арт го дръпна обратно в стаята на графинята.
— Господ да ни е на помощ, човече, не разгласявай това пред целия свят.
Вратата се залюля на пантите си, когато Грифит я затръшна след себе си.
— Къде може да е отишла? И при това с детето?
— Още по-важен е въпросът защо е заминала?
Този въпрос и тонът, с който Арт го изрече, прозвучаха обвинително и Грифит завря лице в неговото.
— Защото направихме това, което ти ни подтикна да направим.
Арт почервеня от гняв.
— Толкова ли лошо си се държал с нея, че си я принудил да избяга?
— О, Артър — Грифит сви юмруци. — О, Артър, не знаеш как ме изкушаваш да ти извия врата. Държах се с нея по-добре, отколкото тя заслужава. Ще ме помни дълго време. Всъщност — той прекоси стаята, — никога няма да ме забрави.
— Какво самочувствие само! — извика Арт.
— Съвсем не — вече по-спокойно каза Грифит. — Ти самият си казвал, че никоя жена не забравя първия си любовник.
— Да, знам, казвал съм това, но аз… — Арт замлъкна, а очите му едва не изскочиха. — Какво имаш предвид?
Грифит отиде до него, хвана Арт за дрехата и го притегли към себе си.
— Имам предвид, че няма какво да умуваме кой е бащата на Лайънъл, а коя е майка му.
Арт размърда безмълвно устни, след това протяжно изсвири с уста.
— Значи така, тъй ли?
— Да.
Арт освободи дрехата си от ръцете на Грифит, като рязко се отдръпна и каза.
— Към една девственица трябва да се отнасяме с изключително внимание. Ти прояви ли изключително внимание?
Грифит горчиво се разсмя и се надвеси през прозореца, за да погледне навън.
— Проявих изключително внимание, да. Не от тези съображения, но проявих.
Арт отвори шкафа, измъкна дрехите на Грифит и ги стовари на купчина.
— Откъде ще започнем да я търсим?
— Не знам. Виж! — той вдигна роклята й. — Тя е оставила всичко. Виж! — посочи към камината. — Дори меча си.
Арт извади меча от ножницата, обви острието в парцали и го подпря отново до камината.
— Може да се върне за него — отбеляза той. Грифит се втурна към стълбата, която водеше към тавана, и извика на английски с треперещ глас.
— Сесил, слизай тук. Слизай веднага.
Русата глава на Сесил моментално се появи в дупката на тавана — доказателство, че е подслушвала. Лицето на Грифит се разкриви от мрачна усмивка при мисълта, че Сесил не беше разбрала и дума от уелския език, на който бяха разговаряли с Арт. Той посочи с ръка пода пред себе си и тя бързо слезе.
— Милорд?
— Къде отиде господарката ти?
Тя премигна.
— Няма ли я?
Арт каза на уелски.
— Да, и ти добре знаеш това, кучко.
Тя погледна към него, но той пълнеше дисагите с дрехи, без да й обръща никакво внимание.
— Май я чух посред нощ — призна тя.
Ръката на Грифит го засърбя да й зашлеви един. Той никак не харесваше дребнички, глуповати и слабоумни прислужници, особено такива, които лъжеха точно тогава, когато най-полезно беше да се каже истината.
— Защо не я спря? — попита той.