Тя ококори сините си очи.
— Мислех, че сънувам. Милейди никога не е напускала преди стаята през нощта.
— Така ли? — отсече Грифит. — Никога?
Широко отворените сини очи отбягваха погледа му.
— Само веднъж. Само защото лейди Елизабет трябваше да отиде в изгнание и лейди Мериън не ми позволи да отида с тях.
— Защо?
— Защото искаше да си намеря мъж в кралския двор.
— Не това имам предвид — Грифит обузда раздразнението си. — Защо трябваше да отиде лейди Елизабет в изгнание.
— Заради слуховете, че ще се жени за крал Ричард.
Арт се покашля и спря да приготвя багажа. Разбрал посланието му, Грифит избърса внезапно избилата пот по челото си и каза.
— Значи ти си чула снощи лейди Мериън да отива някъде посред нощ?
— Нищо не съм чула — кана тя. — Нищо не съм чула.
— Твърде много си чула — изкоментира Арт отново на уелски.
Сесил се обърна разгневена към Арт.
— Не знам какво казваш по мой адрес, но то не е вярно. Не знам къде е отишла лейди Мериън, нито знам кога, нито защо. Но се обзалагам — тя скочи и погледна наежена Грифит, — че тук има някой, който знае.
Арт почеса сивата брада, която беше набола по брадичката му, и този път каза на английски.
— Това може и да е вярно.
Почувствала се по-смела, Сесил се обърна към Грифит.
— И ако си опозорил лейди Мериън отново, Уентхейвън ще ви убие и двамата. Още едно бебе ще разруши всичките му планове за нея.
Уелският на Арт обикновено звучеше поетично, но не и този път.
— Ти си имаш едно във фурничката, госпожичке. Няма да мине много време и ти самата ще надуеш корема.
Грифит огледа първо талията на Сесил, след това Арт.
Арт кимна.
— Познавам тоя поглед. След две седмици вече всички ще знаят.
Сесил се изчерви, смутена от изучаващите им погледи, и ръката й предателски се плъзна към корема.
— Значи не знаеш кога е излязла? — отново попита Грифит. — Знаеш ли поне къде би могла да отиде?
Начумерена Сесил отвърна.
— О, сигурно се крие някъде в имението. Не би тръгнала оттук, освен ако не е решила, че Лайънъл е в опасност.
— А ако е решила, че Лайънъл е в опасност?
— Тогава трябва да е отишла колкото се може по-далече от опасността. Сигурно се е върнала обратно при лейди Елизабет — промълви Сесил.
Грифит посочи с пръст вратата.
— Върви да закусиш. И запомни, не казвай на никого, че Мериън е изчезнала.
Сесил се измъкна през вратата и мъжете продължиха разговора си на уелски.
— Колко време ще мине, докато целият замък разбере за това? — попита Арт.
— Не много.
— Мислиш ли, че Мериън е някъде в имението?
— Възможно е.
— Мислиш ли, че се е върнала при лейди Елизабет?
Грифит бавно поклати глава.
Арт сниши глас, защото не се доверяваше на защитата на чуждия език.
— Елизабет е майката, нали?
— Така подозирам — Грифит тръгна нагоре по стълбата. — Да видим дали Мериън не ни е оставила някакви следи.
Сър Ейдриън Харботъл седеше сред наемниците в казармите, държеше се за рамото и се усмихваше с удоволствие за първи път след срещата с Мериън в горичката. Това беше първата му усмивка, откакто Грифит му изви ръката, с която държеше меча си, докато костта изпука при ставата и той остана потресен, измъчван от болка и без доход.
Кледуин също се усмихна, горе-долу по същата причина и със същата непринуденост.
Кучката и хлапето й бяха на свобода.
Тя се беше измъкнала в ранни зори, облечена в мъжките си дрехи и беше оставила следи, които всеки глупак можеше да намери. Искаше им се да се втурнат след нея и да се насладят на отмъщението, но здравият разум ги възпря. Тя беше прекалено близо до замъка „Уентхейвън“. Още по-лошо, последствията от едно изнасилване можеха да се окажат смъртоносни за тях, ако Грифит научи. Смъртоносни в смисъла, в който и двамата го разбираха.
Така че те унищожиха следите, които тя беше оставила, и вместо тях прокараха други за заблуда и зачакаха тревогата, която щеше да се надигне в замъка.
— Е, ще ни доставят голямо удоволствие, нали? — каза Кледуин.
Харботъл отново се усмихна.
— Да. Прекрасно ще се позабавляваме.
Мериън огледа поляната сред гората и обърна глава към пътеката, по която беше дошла, за да се убеди, че никой не я преследва. След това се плъзна от седлото, придържайки с ръка Лайънъл, когото беше привързала пред себе си. Преди още да успее да го освободи, Лайънъл сам се опита да се измъкне от въжетата и падна по лице. Тя дори не успя да провери дали се е наранил, защото той скочи на крака и затича по пролетната трева.
— Не ходи далеч, Лайънъл — извика тя.
— Не!