Тя премигна срещу слънцето, свали най-тежката торба от седлото и преметна юздите на коня през един клон, като ги остави достатъчно свободни, за да може животното спокойно да пасе.
Две години беше чакала, за да чуе първата дума на Лайънъл, а сега само след един ден вече й прилошаваше от нея. Но беше прекалено изморена и прекалено разтревожена, за да изисква точно сега подчинение от него. Той не обичаше да играе под дебелата сянка на дърветата, тя го знаеше отпреди, така че щеше да тича по поляната и да й бъде под око.
Под око! Ужасен израз. Някой я държеше под око. Тя прокара пръст по добре наточения кухненски нож, който носеше на кръста си и докосна меча, който висеше на седлото. Щеше да е по-добре, ако беше собственият й меч, но не беше имала възможност да го вземе. Мечът й остана на дървената полица в долната стая — твърде близо до Грифит. Затова беше взела друг от огромната оръжейна на Уентхейвън.
Ако можеше да стреля с прашка или лък, щеше да е по-спокойна както за сигурността на сина си, така и за кожената кесия, която беше привързала към крака си. Е, нямам нужда от цял арсенал, успокои се тя. Беше успяла да заблуди преследвачите си по неверни следи.
Отначало се страхуваше, че Грифит е тръгнал по следите й. Можеше да бъде и Грифит. Нямаше да се учуди, ако е Грифит. Но знаеше, че не иска да застане лице в лице с Грифит. Не и след предишната нощ. Не и след споделения екстаз и болката след това.
След това си даде сметка, че Грифит не би се промъквал дебнешком след нея като крадец. Той щеше да вдигне шум и щеше да изиска от нея да му каже какво всъщност върши. Щеше да говори гръмко, изпълнен с негодувание и обида, и щеше да настоява тя да се подчини на заповедите му, но нямаше да я нарани. Той със сигурност нямаше да нарани нито нея, нито Лайънъл.
Но едва ли щеше да е в същата безопасност, ако преследвачът беше някой друг. Така че, кой я преследваше? Подлизурковците на баща й или някой, който й желае злото?
Тя потъна в тревата до едно дърво и измъкна тапата на стомната с вода.
— Лайънъл, ела да пиеш вода.
— Не!
Тя натисна с юмрук корема си под лъжичката, където я стягаше, и отпи от водата с надеждата, че така ще облекчи глождещата я там болка. Беше изплашена, този път беше ужасно изплашена, защото имаше мнозина, които й желаеха злото.
Глупавият грубиян Ейдриън Харботъл.
Крал Хенри Тюдор.
И баща й, граф Уентхейвън.
Обвиненията на Грифит предната вечер я бяха паникьосали. Дали наистина Уентхейвън не набираше наемници заради Лайънъл? Ако беше така, защо го правеше, без да се посъветва с нея. Дори и да допуснеше Уентхейвън до своите планове, Мериън смяташе, че тя е тази, която взима решенията. Искаше отново да я зачитат. Искаше отново да владее положението.
Сякаш изведнъж контролът над нещата се изплъзна от ръцете й. Лъжите, които тя пазеше, бяха напуснали убежището си. Бяха избягали. Бяха се понесли напосоки през кралството и тя не знаеше къде са се прицелили и кой вече е техният притежател.
Грифит беше прав. Лайънъл беше кралско дете. А едно кралско дете лесно се превръща в залог за тези, които се стремят към властта.
Така че, след като днес веднъж вече беше сменила посоката, наложи й се да я смени повторно. Слухтеше, дебнеше, заглушаваше плача на Лайънъл.
Беше ги заблудила. Беше сигурна в това. Само дето… понякога й се струваше, че чува тихо тътрене на крака и хриптене, сякаш запъхтян мъж сдържа дъха си.
Конят й беше добър, прекрасно обучен, достатъчно як, за да издържи на ужасните английски пътища и достатъчно бърз, за да остави преследвачите далеч зад себе си.
Но изключителната му бързина не й вършеше много работа, защото твърде често й се налагаше да спира. Пътуването на кон с едно палаво двегодишно дете поставяше на изпитание и малкото търпение, което й беше останало. А сигурно и неговото, предположи Мериън.
— Лайънъл — извика тя. — Виж катеричката на това дърво.
Той погледна нагоре, изпляска с ръчички и когато катеричката изчезна в гората, извика.
— Не!
Детето спеше дълбоко и непробудно, когато тя внимателно го взе в ръце от леглото, за да не я усети Сесил, и го отнесе в конюшнята. То не се събуди, дори когато тя придумваше Били да спусне подвижния мост и да й позволи да излезе. Спокойствието обаче беше дотук.
Лайънъл се събуди с изгрева на слънцето, готов за новия ден — изцяло предназначен за опознаване на света и започна да капризничи, когато не получаваше това, което желаеше. Не искаше да язди, а да бяга. Не искаше да гледа дърветата, а да ги пипа. Вместо изсушеното месо предпочиташе засъхналата кал.
Искаше да слиза от коня и тя го пускаше, но по-рядко, отколкото той желаеше, и по-често, отколкото тя можеше да си позволи. Разкъсвана между желанията на детето и пришпорващата я необходимост да бяга, вироглавата решителност на Мериън започнала се разколебава.