Тя забеляза някакво високо четириного червено животно с рога и извика.
— Лайънъл, виж бързо. Ей там. Елен.
Лайънъл се завъртя и започна да търси елена навсякъде другаде, но не и под сянката на дърветата.
— Ей там — повтори тя, но еленът се обърна и изчезна. — Е, замина.
— Не! — каза твърдо Лайънъл.
Защо Хенри беше изпратил Грифит? И какво знаеше Хенри?
Когато той се ожени за Елизабет, Мериън едва издържа на напрежението в изчакване на изобличението. Но явно първата брачна нощ мина без инциденти. Не беше ли разбрал Хенри? Беше ли толкова глупав, че да не успее да различи една девственица от една вече раждала жена? Толкова ли е бил замаян от страст, че не е разбрал, че го мамят? Или пък така отчаяно е жадувал за трона, че си е замълчал и е запазил упреците само за тях двамата, когато са насаме?
— Лайънъл, недей да ядеш буболечките.
Той вдигна очи от щуреца, който беше налапал. Едно пипалце се подаваше между устничките му.
— Не!
Тя стана и отиде при него.
— Да! Изплюй го.
— Не-е!
Щурчето се възползва от отворената уста на Лайънъл и изскочи навън за негово най-голямо огорчение, но същевременно го спаси от гневното избухване на Мериън. Тя му предложи хляб вместо буболечки и той прие, но без охота.
Мериън проследи с очи играта на слънчевите лъчи в косата му и си помисли колко много прилича на баща си и колко малко на майка си. Мислеше си за хилядите неща, които искаше за него, и колко трудно щеше да й бъде да му ги осигури. Мислеше си и за това колко живо дете е и колко е вероятно да не доживее третия си рожден ден. Тя знаеше, че ще защитава живота му със своя собствен живот, защото независимо от това, което беше казал Грифит, той беше неин син. Синът на нейното сърце.
Грифит. Той вече знаеше твърде много. Мислеше си, че знае всичко, но не знаеше. Никой не знаеше всичко, освен Елизабет и Мериън. Останалите, които знаеха, бяха мъртви. Всички.
Защо не й разкри по-рано, че Хенри го е изпратил да пази нея и Лайънъл?
Може би е изчаквал подходящ момент и място. Може би е бил бесен от ярост, че са го натоварили с такава незначителна мисия? А може би е бил вбесен на самата нея.
Тя обаче не само го беше вбесила. Беше го предизвикала, беше му се присмяла, беше му се подиграла. Това беше един ужасен, несръчен флирт, породен от… какво? Пролетта и цветята? Природата и страстта? Или просто две загубени души се бяха открили една друга?
Той успя да я съблазни и това нарани и без това окаяната й самонадеяност. Тя му се бе отдала, но му вярваше, че няма да направи нещо, което би наранило Лайънъл или да рискува сигурността му.
Той не я беше разбрал. И раната от предателството му беше още по-дълбока. Той беше изпратен да я шпионира, може би още по-лошо — той очакваше заповед от Хенри. Заповед да убие нейното дете.
Какво беше казал той?
Трябвало тя да разчита на неговата защита, защото сигурността на Лайънъл зависела от това.
Какво искаше да каже?
Означаваше ли това, че той ще закриля Лайънъл, ако тя се съгласи да му окаже съдействие? Ако го подкупва с услуги и спи с него? Това ли имаше предвид той? Колко време тази сделка щеше да го задоволява? Докато му омръзне? Докато Лайънъл започне да го дразни? Докато Хенри му изпрати заповедта да убие Лайънъл?
Проклет да е със суровото си лице и мускулестото си тяло. Представи се като ужасяваш воин, а след това показа, че има сърце на поет и ум на учен. Беше приспал съмненията й и я беше подлъгал да му се довери. В крайна сметка се оказа изкусен измамник.
Ако беше усетила момента, в който започнаха да се обвързват взаимно, щеше да се замисли. Щеше да устои. Нямаше да падне в леглото му като някоя повлекана, на която плащат два пъти по-висока такса.
Можеше ли нещо такова в един момент да се окаже и прекрасно, и пагубно? Можеше ли мъж, чието наказание е върховна наслада, да се обърне срещу нея? Възможно ли беше тя да не го е преценила правилно?
Мериън рязко вдигна глава и се огледа. Лайънъл го нямаше. Къде ли беше изчезнал за толкова кратко време?
— Лайънъл?
Той не отговори.
— Лайънъл! — тя наостри уши, но не чу нищо. Той се криеше от нея. Двамата често играеха на криеница, но при много по-спокойни обстоятелства. Тревогата сякаш я изстреля от земята и тя скочи на крака. Напевно, почти през смях, тя извика.
— Къде е Лайънъл?
Отговори й веселият му смях и тя се успокои. Не се беше загубил, не беше отвлечен. Сега трябваше да го открие, да го метне на седлото за поредния, разнебитващ кокалите, изтощителен преход.