— Лайънъл? — тя се прокрадваше дебнешком между дърветата. — Къде е Лайънъл? Къде е Лайънъл? — при всяко негово засмиване тя се приближаваше все повече. Миг преди да се озове в ръцете й, той изхвърча от скривалището си и хукна право към потока. — О, Лайънъл — възкликна тя и се втурна след него. Водата покри ботушите и намокри панталона й. Той се спъна и падна. Тя го сграбчи, като намокри ръкавите и краищата на палтото си и го повлече към брега. — Вир-вода си! — започна да опява тя, понесла го в протегнатите си напред ръце. — Остава само да се разболееш. О, Лайънъл!
Това вече й дойде много. Всичко взе да й идва в повече. Тя едва сдържаше сълзите си, докато го преобличаше, изливаше водата от ботушите си и изстискваше ръкавите и палтото.
Когато привърши, тя изчурулика бодро на Лайънъл.
— Време е да тръгваме, момчето ми.
— Не!
Тя се сборичка с него.
— Мама ще те сложи на седлото.
— Не!
— … и ще се качи на коня…
— Лайънъл няма върви — каза ясно той.
Тя трепна. Едва вчера беше казал първата си дума. Днес каза първото си изречение. Тя си спомни разказа на Грифит за това как майка му се видяла в чудо от внезапно появилото му се красноречие, а самият Грифит й беше обещал, че нейният Лайънъл ще говори. И на нея й се прииска Грифит да е с тях, защото птиците бяха замлъкнали и тя отново дочу тътрещите се стъпки на непознат мъж.
Девета глава
— Задникът ме боли вече от тоя кон. Претърсихме половината Ланкастър през последните два дни, без да открием нищо — Арт посочи с ръка пълната с опасности гора около тях. — Всичко, което намерихме, са само следи, които не водят до никъде. Никой не е виждал лейди Мериън и ако искаш да чуеш мнението ми, ние сме заблудени. Тя навярно е още в замъка „Уентхейвън“ и се крие удобно изтегната в някое легло в някоя стая.
Грифит изсумтя.
— Възможно е. Но бих се заклел, че е избягала като подплашена сърна. Не мислиш ли, че някой ни разиграва с водещите доникъде следи?
— Имаш предвид, че някой я е пипнал и се превива от смях, докато ние си играем на следотърсачи? — Арт разтри споменатия преди малко задник. — Започвам упорито да се съмнявам, че е така.
Грифит обърна коня си към замъка и каза.
— Хайде да се върнем и да подгоним дивеча си по друг начин.
Преуморен и съсипан от възрастта, Арт го последва и Грифит реши, че ще извие врата на Мериън, когато я хване. Ако я хване. Ако е добре. Нормално ли беше да копнее да я прегърне и да я накаже едновременно. Или това беше поредният ход на Мериън да постави на изпитание самообладанието му?
Ще я попита, когато я намери. Ако я намери.
— Още ли е в теб писмото от Елизабет?
— Това писмо те тревожи, нали? — Арт потупа торбичката, която висеше под якето му. Да, още е в мен. Дали не става въпрос за бунт против краля в него?
— Това е едно най-обикновено мило писмо от една дама до приятелката й, която е в изгнание. В него няма нищо особено. Освен за този, който знае какво търси — Грифит се наведе под един клон и огледа наоколо. Не бяха далеч от пътя. Още преди мръкване щяха да бъдат отново сред недоволните и объркани обитатели на замъка „Уентхейвън“. Щяха да търсят тайно Мериън и да премерват всяка своя дума. Може би ако Арт даде свобода на волната си мисъл, би хвърлил нова светлина върху писмото, в каквато Грифит не беше в състояние да го види заради прекомерната си пристрастеност.
Грифит намали ход, спря коня си до този на Арт и, разровил колосалната си памет, изрецитира.
От лейди Елизабет към нейната скъпа сестра по душа, лейди Мериън. Приветствам те и ти изпращам Божията и моята благословия, като се моля най-нежно за твоя син Лайънъл. Моля се това писмо да го завари в добро здраве и сили и също така се моля за едно дълго и подробно описание както на него самия, така и за това как възприема всичко ново. Радостни и успокоителни са разказите ти за будния му ум и чаровността му. Като знам, че моят син Артур скоро ще мине по стъпките, които сега Лайънъл извървява, бих искала те да можеха да растат заедно. Много тъгувам за теб и твоето приятелско присъствие ми липсва. Артур запълва в сърцето ми празнината от загубата на братята ми и от предаденото доверие, което имах към всички около мен. Предателство от всички, освен теб, моята скъпа сестра.
Ето защо искам да ти напиша няколко реда за моя съпруг, краля. Той често говори мили думи за теб и въпреки че никога не те е виждал, е много щедър и одобрява намерението ми да ти изпращам пари, защото е много, признателен за подкрепата, която ми оказа в най-тежкия за мен момент. В памет на онези дни те моля да приемеш тази кесия и да я използваш по свое усмотрение, за да осигуриш скъпия си син, който е и мой кръщелник, и е детето, за което мисля и се моля всеки ден.