— Разбира се. Крал Хенри, седмият с това име, е бащата на това дете. Нареди ли вече крал Хенри неговата съпруга да бъде коронована?
— Не още.
— Когато архиепископът миропомаже Елизабет и постави короната на благородническото й чело в Уестминстърското абатство, тя ще бъде поставена над простосмъртните — Мериън се приближи плътно до Грифит, доволна, че може да го използва като клин, за да разцепи тълпата. Когато насъбралите се благородници останаха зад гърба им, тя каза.
— Кралят се страхува. Страхува се, че всички ще кажат, че дължи трона си на своята кралица.
Грифит я поправи, без да се смути нито за миг.
— Той е предпазлив и има основания за това.
— Тронът все още се клатушка под кралския му задник.
— Клатушка се? Не. Не се клатушка и само един глупак може да каже това. Но същите тези глупци, които заявяват, че тронът се клатушка, могат и да продължат, че без подкрепата на родството си с Елизабет Йоркска кралят не може да задържи трона си.
— Ти не си придворен, нали? — попита Мериън с усмивка, повече развеселена, отколкото объркана от почти открито насоченото към нея определение, че е глупачка.
— Аз съм това, което Хенри има нужда да бъда.
— Лакей, тогава — каза тя, очаквайки с нетърпение как ще реагира на обидата.
— В момента може да се каже и така. Аз съм пратеник, който предава съобщения от едно глупаво момиче на друго — и без да я попита дали желае, той я поведе към една врата, през която минаха и се озоваха в градина, ухаеща на напъпили рози, окъпани от топлината на пролетното слънце. — Наградата за изпълнението на тази мисия, ще бъде посещение на родителите ми в Уелс.
Следобедното слънце не е в услуга на Грифит, помисли Мериън. Огряна от неговата светлина, косата му вече не изглеждаше черна, за каквато я беше взела Мериън в началото, а тъмнокафява и лъскава. Отметната назад, тя оформяше клин в челото му, което придаваше на тясното ми лице дяволито изражение, но в същото време блестеше заплашително като лъвска грива и с нея той създаваше представата за освирепял див звяр. Слънчевата светлина подчертаваше суровите му черти и огромния ръст и тя се чудеше с какъв акъл Хенри беше изпратил точно него.
Дали Хенри не се опитваше да я сплаши? Какви подозрения таеше той? Какво знаеше? Дали беше споделил това, което знаеше, със своя пратеник?
Кичур яркочервена коса падна върху очите й и тя безуспешно се опита да го напъха обратно под прилепналата към главата й шапчица.
Той я наблюдаваше с полуотворени, свити в иронична гримаса, устни.
— Боядисваш ли си косата? — попита Грифит.
Тя отпусна ръце и свирепо го изгледа. За всичките си двадесет и две години никога не беше срещала такъв грубиян!
— Ако я боядисвах, точно този цвят ли щях да избера?
Той не се усмихна, не трепна, с нищо не показа дори престорено възхищение от отговора й. Вместо това хвана кичура и с опитно и бързо движение го прибра под шапчицата.
— Възможно ли е да бъдем подслушвани тук? — попита той.
Колкото и да се опитваше, тя не успяваше да разчете по изражението на лицето му какво става в главата му, с изключение на огромното му отвращение към нея и към собствената си мисия. Толкова по-добре, помисли тя. Замъкът на Уентхейвън беше олицетворение на пищния извънградски живот, но тя беше свикнала с бурния живот в двореца. Сега пред нея се разкриваше шансът да премери остроумието си с един надут уелски лорд.
— Никой не може да ни чуе, но това няма значение. Всички знаят, че някога бях първата придворна дама на лейди Елизабет, както и това, че винаги, когато имаме такава възможност, ние общуваме помежду си, въпреки че обикновено пратеникът е по… — тя го изгледа от глава да пети и довърши мисълта си — … весел. — Мериън протегна ръка към него с обърната нагоре длан.
— Имаш ли писмо за мен?
Той бавно извади от колана си пергаментов свитък, запечатан с печата на кралицата и разчупи восъка.
— Да ти го прочета ли?
Тя здраво сграбчи посланието и го напъха в ръкава си.
— Сама ще си го прочета. Носиш ли ми още нещо?
Още по-бавно той измъкна от колана си тежка кесия. Тя я взе, прецени тежестта й на ръка и въздъхна облекчена.
— Добрата Дева Мария ме е благословила.
— Кралицата ти изпраща почти всичко от оскъдните средства, които са й отпуснати.
— Да — съгласи се тя, мислейки за двегодишното си дете в една от къщичките към замъка. — Тя винаги е била много загрижена за моето благосъстояние. — Мериън видя възмущението, което се изписа върху лицето му и което той дори не си направи труда да прикрие. Тя седна на една каменна пейка, вдигна гордо глава и надменно се усмихна. — За какво си мислеше, Грифит от рода Пауъл?