— В години ще е добре.
— Ами… дойдох във войската, когато бях около единадесетгодишен, милорд, а сега съм… — Били премигна, докато се опитваше да пресметне. — Мисля, че сега съм на тридесет и две… ами… значи около шестнадесет години, мисля, милорд.
Графът едва не падна от стола. Глупакът му с глупак!
— Това е добре, Били.
Хани отиде до завесите, които се спускаха на дипли до стената и задуши още по-звучно.
— И колко пъти си напускал „Уентхейвън“ през тези години?
— Никога! Е… — Били се сви, като разбра накъде бие въпросът на Уентхейвън, — само за два дни.
— Вчера и онзи ден?
Хани завря глава под завесата и завъртя опашка.
— А… да, мислех, че това ще кажете.
— Пий бирата си, Били. Не съм доволен от това, че не ти е удобно. Караш ме да се чувствам лош домакин — любопитен и подозрителен, Уентхейвън отиде до завесата. — Ти трепериш? Ветрецът ли те притеснява? Искаш ли така да дръпна завесата, че да не се полюлява?
Завесите се полюшнаха и Уентхейвън едва не умря от смях, когато разбра от какво се е изплашила Хани.
— Не, милорд, не ми е студено — каза Били. — Наистина ми е добре.
Уентхейвън потупа пердето с ръце, после кимна.
— Както кажеш. Няма да дърпам пердето… още. Ела, Хани — той се върна на стола си. Достатъчно ли е мека възглавничката?
Били изтърси.
— Да, милорд, никога не му е било толкова меко на задника ми.
— Това е чудесно, Били. Чудесно. Значи сме почти като стари приятели.
— А… ъ-ъ… не, искам да кажа… милорд, напуснах ви по важна причина.
— Искаш ли — Уентхейвън заразглежда ноктите си — да ми разкажеш за това?
— Исках да защитя дъщеря ви — каза решително Били.
— Разбрах, че една сутрин рано е заминала.
Объркването и недоверието на Били се четяха ясно по лицето му.
— Да, милорд, но кой ви е казал?
Начинът, по който Били поиска да узнае това, ей така, сякаш това беше негово неоспоримо право, накара Уентхейвън да се усмихне. Мериън беше усвоила уроците, които той й беше предал — беше привързала този глупак към себе си с веригите на доброто отношение и Били се бе оказал добър слуга. В отговор Уентхейвън каза.
— Няколко човека вече заминаха напоследък по необясними причини и аз не мога да сдържа любопитството си. Извиках младия Харботъл… Познаваш ли Харботъл?
— Не си струва да си търкам подметките за него.
Неочаквано възхитен от отговора му, Уентхейвън каза.
— Виждам, че познаваш Харботъл. Когато говорих с него, той току-що беше преживял някакви неприятности. Някой беше изкълчил ръката му в рамото. И този някой бил сър Грифит от рода Пауъл.
Били достатъчно се беше отпуснал, за да сподели.
— Той вече е добър човек.
— И него ли познаваш? — попита Уентхейвън престорено изненадан. — Защото той изчезна почти по същото време, когато изчезна и дъщеря ми.
Челото на Били се сбърчи от напрежение, когато той запремисля. Беше очевидно, че няма доверие на Уентхейвън. Както беше очевидно, че не иска да предаде нито Мериън, нито Грифит.
— Сър Грифит е изпратен в моя скромен дом от самия крал Хенри.
Явно поразен от това изявление, Били се оживи.
— Но не знам защо кралят е изпратил сър Грифит и това ме безпокои — Уентхейвън постави обърнатата си длан върху челото. — Възможно ли е сър Грифит да е изпратен с някаква недостойна мисия?
— Не — каза Били уверено, — сър Грифит е зает изцяло със сигурността на лейди Мериън, така както и вие… и аз.
— Много интересно. И как успя да разбереш това?
— Той ми се закле.
Ледени тръпки преминаха през тялото на Уентхейвън и той се наведе напред.
— Заклел се е?
— Да, закле се, че ще се ожени за лейди Мериън.
Куражът на Били се изпари пред гнева, който Уентхейвън не можа да обуздае.
— Заклел се е, че ще се ожени за дъщеря ми?
— Да, и ще й прави по едно бебе всяка година, за да й намира работа, та тя да няма време да се излага на опасност.
Били инстинктивно се отдръпна и вдигна ръка да се предпази, но Уентхейвън нямаше намерение да го удря. Не на Били беше ядосан той, а на сър Грифит, който се бе осмелил да си въобразява, че може да се ожени за дъщерята на Уентхейвън, а също и на Мериън, тази уличница, която не беше заела мястото, отредено й според неговите планове.
Тя беше негова дъщеря, по дяволите! Наистина беше разочарован, когато доведе вкъщи копеле, но тя отказа да се извинява и обяснява, а когато Уентхейвън овладя гнева си, разбра причината за поведението й.
Синът й — как се казваше той? — Лайънъл? Лайънъл беше одрал кожата на Йоркския род. Беше си умалено копие на Ричард, краля на Англия.
Кралските копелета не струваха кой знае колко, разбира се, особено тези на детронираните крале, но Уентхейвън имаше подозрения, свързани с обстоятелствата при раждането му. И в края на краищата, какво от това, ако бъркаше? Какво можеше да загуби? Беше един от роднините на вдовстващата кралица Уудвил и колкото по-стабилно стоеше Хенри на престола, толкова по-малко щеше да го интересува дали има или не подкрепата на Уентхейвън или на някой друг от рода Уудвил. С всеки следващ ден от управлението на Хенри позициите на Уентхейвън се разклащаха и той виждаше това. Клетвата за вярност пред Хенри не можеше да се сравнява с младежките му амбиции да стане висша сила в Англия.