И затова той беше благодарен на Мериън. Тя му беше довела едно кралско дете, което можеше да използва в свой интерес. Може би тя не беше имала предвид точно това, може би не искаше той да го прави, но той беше неин баща и знаеше кое е по-добро.
Беше се успокоил, след като прозря характера й. На нея не й харесваше да живее далече от кралския дворец. Искаше най-доброто за своя син. Той знаеше, че тя ще оцени труда му, когато даде плодове, така че чакаше и планираше точния момент за действия. И сега, когато времето беше дошло, Мериън беше избягала — в ръцете на някакъв незначителен уелски рицар, който си въобразяваше, че е достатъчно достоен да бъде неин съпруг.
Уентхейвън притисна корема си през дрехата. Проклета да е Мериън! Беше предизвикала такъв огън в корема му, който не можеше да се угаси и с море от вино. И вижте защитника й. Били! Сврян в другия край на стаята да гледа с копнеж към вратата. Някои приближени на Уентхейвън му бяха казвали, че изглежда същински сатана, когато избухне, но прекалено много беше заложил, за да си позволи да го изгуби така лесно. Неговата задача, както я виждаше той сега, беше да спечели доверието на Били — което не беше лека задача, защото Били беше неволен свидетел на неговата незаинтересованост години наред към собствената му дъщеря. Но всеки можеше да бъде моделиран по волята му, ако намери подходящия камък, върху който да го завърти, и Уентхейвън трябваше да намери камъка, с който да оформи тази сурова глина — Били.
Как можеше да убеди Били, че единствено сигурността на Мериън го интересува? Би ли могъл да го сплаши, за да я издаде, и какво всъщност е участието на Грифит в нейното изчезване? Беше разбрал едно — не можеше да принуди Били да направи нещо, ако той смята, че с това ще навреди на Мериън или на сина й. Уентхейвън се успокои и извика.
— Хани. Ела, момичето ми.
Кучето седна и затупа с опашка от удоволствие. Уентхейвън плесна коляното си и то скочи в скута му, готово да изпълни всяко негово желание, вярно до гроб.
Така беше. Това любящо и предано куче изгаряше от желание да му достави удоволствие и никога не го беше разочаровало. Нито пък той него. Кучката го боготвореше. Уентхейвън хареса как се откроява златната козина на кучето върху скъпия плат на жакета му. Хареса и реакцията на Били, която беше точно такава, към каквато той се беше стремил.
Никой човек, който е обичан така предано от едно куче, не може да бъде лош човек. Нито един човек, който се отнася с такава любов към любимото си животно, не може съзнателно да нарани собствената си дъщеря. Уентхейвън нямаше нужда да поглежда към Били, за да се убеди, че всеки път, когато ръката му погалва спаниела, воинът се отпуска все повече и повече. Той го знаеше. Когато реши, че постигнатото го удовлетворява, той вдигна очи към Били и нехайно каза.
— Били, подай ни онова парченце хляб и сиренето. Трябва да сложим нещо в коремчето, а ти през това време ще ми разкажеш как стана така, че сър Грифит изрече пред теб тази клетва.
Обмисляйки всяка своя дума, преди да я изрече. Били започна.
— Той преследваше лейди Мериън, както и аз, и нямаше да го оставя да продължи сам, ако не се беше заклел. Когато го видях за последен път, той се беше отправил по следите й към Уелс.
— Към Уелс? — в гласа на Уентхейвън прозвуча истинска изненада. — Какво я е накарало да тръгне към Уелс?
— Сър Грифит твърди, че тя си мисли, че той няма да я последва там. Аз пък мисля — Били почука челото си с дебелия си пръст, — че тя беше паникьосана и не знаеше накъде бяга.
— Какво може да я е паникьосало?
— Не знам.
— Прекара нощта в спалнята на сър Грифит.
Били поклати глава.
— Не ти ли е казала? Обзалагам се, че и сър Грифит не ти е казал — Уентхейвън забеляза, че Били започва да се колебае. Вече не изглеждаше толкова сигурен в доброто си мнение за Грифит и той се поздрави за атаката. — Е, обсъждаме безопасното завръщане на лейди Мериън.
— Безопасно завръщане?
— Разбира се — Уентхейвън почеса Хани зад ушите. — Лейди Мериън трябва да се върне.