— Ще избера хора…
— Вземи Кледуин — посочи Уентхейвън.
— На него не може да се разчита.
— Но той е командир на уелсците и говори английски и уелски. Трябва да го вземеш.
Тази препоръка беше оправдана и Били не можа да измисли друга причина, за да се противопостави.
— Както кажете, милорд, но ще го държа под око.
Когато Били се запъти към вратата, Уентхейвън промълви.
— И той ще те държи под око.
Били спря.
— Милорд?
— Много съм ти благодарен. Били. Ти успокои болките в главата, които вече имах от притеснение — Уентхейвън му се усмихна и махна с ръка за довиждане, след което се обърна към Хани.
Когато вече беше сигурен, че Били е достатъчно далеч, за да го чуе, той отиде до прозореца и изля останалата бира. Върна се, наля две чаши вино, взе едната и се върна обратно. С рязко дръпване разтвори завесите.
— Излез и изпий една чаша вино с мен, скъпа моя — каза гой. — И никога не се залъгвай, че можеш да шпионираш своя господар.
Десета глава
— Мериън да е там вътре? — Арт със съмнение погледна към обрулената от ветрове и дъждове окаяна хижа. — Тук? — той обходи с поглед бедното селце, сгушило се в уелската планина Клайд.
— Нищо не разбирам — Грифит не можеше да проумее как Мериън е могла сама да стигне толкова далече и защо беше спряла тук. В първия момент селяните отрекоха да е в хижата, но една дребна монета, подхвърлена към едно от децата, свърши добра работа. Детето се обърна и кимна с главица по посока на хижата. Лицата на селяните станаха мрачни, когато разбраха, че ще ги лишат от богатата пришелка. Скупчиха се по вратите на къщите си и не откъсваха очи от тях въпреки виещия леден западен вятър.
— Защо не е отседнала при духовниците — попита Арт. — Поне щеше да е на топло и в безопасност?
— Защото всеки би я потърсил първо там — това, че я разбираше толкова добре и дори й съчувстваше, не топлеше в момента Грифит. Тя беше принудена да бяга. И бягаше от него.
Арт явно не разбираше, че с думите си раздухва пламъците на неговия гняв.
— Ще те шамаросам, само ако се опиташ да я преместиш.
Подгизнал от дъжда и суграшицата, Грифит намери сили да се пошегува.
— Защо, Арт? Нима имаш предвид, че е по-добре да остане тук, отколкото да дойде при мен на топло — и той повдигна единия край на пелерината си и добави — сухо?
— Тя е борбена жена — Арт хвърли бърз поглед към Грифит. — Може би и затова приличаш на воин, който всеки миг ще разкъса обсадата. Как ще се вмъкнеш — плавно като гръмотевичен облак или ще изтрополиш като великан от камък?
Грифит свирепо го изгледа и тръгна напред.
— Значи като великан от камък — каза със задоволство Арт.
Грифит блъсна окаяната малка порта.
— И като гръмотевичен облак — добави Арт.
Грифит се наведе и влезе вътре. В средата на пода горяха бучки торф, превърнали се в главни. От тях на талази се виеше пушек и се завърташе из стаичката, носен от неизбежното течение. Стаичката беше оскъдно обзаведена — едно легло и една пейка. Мериън нямаше причина да се безпокои за шпиони в тази порутена хижа. Парчета от мазилката бяха попадали върху пръстения под и в стените зееха такива дупки, че никой не можеше незабелязано да застане зад тях.
Вятърът и дъждът свободно нахлуваха през дупките и Грифит премигна. Очите му сълзяха от пушека. Мериън се бе сгушила под едно одеяло върху паянтовото дървено легло и лежеше със затворени очи. До нея Лайънъл си играеше с клончета и трески и ги трупаше на куп. Той вдигна очи, видя Грифит и наддаде радостен писък. От вълнение започна да рита с краченца и събори наредените пред него пръчици.
— Грифит — каза той.
— Не, сладурче — прошепна дрезгаво Мериън, без да отваря очи. — Никакъв Грифит.
Грифит беше влязъл готов да ръмжи, да се бие и дори — ако се наложи — да използва силата си, без да се съобразява с кавалерството. А сега изведнъж стана несигурен. Защо Мериън лежи, без да помръдва? Защо не погледна, когато вратата с трясък се отвори? Той отиде до нея и седна на одъра, като се настани между майката и детето. Лайънъл протегна ръчички и Грифит го вдигна.
— Тук съм, Мериън.
Тя на мига отвори очи. Позна го и в първия момент радост огря лицето й, което помръкна от страх веднага след това. Тя се опита да седне. Насили се и помръдна устни да изрече „Грифит“, но никакъв звук не излезе от тях.
Нелепата им среща си беше направо ирония на съдбата и той би избухнал в гръмогласен смях, ако отчаяният й поглед и трескавата червенина по страните й не му казваха истината. Тя беше болна, толкова болна, че едва говореше, толкова болна, че той се изплаши за живота й.