Грифит се потупа по гърдите.
— Да, аз ще се грижа за теб.
Съмнението не напускаше очите й. Какво имаше толкова да премисля? Какво въобще мислеше? Че ще я остави тук? Че щом като вече я е открил, ще я убие? Или че ще я изостави болна, докато Господ се погрижи за нея, и съвестта му ще си остане чиста?
Даваше ли си тя сметка, колко жестоко го бе пронизала с острието на своето недоверие? Може би си даваше, но беше твърде немощна да скрива истинските си чувства. Въпреки това той не знаеше дали някога ще може да й прости.
В този миг тя кимна в съгласие, че приема грижите му и усещането за безизходица, насъбрало се в душата му, започна да се топи.
— Вярваш ли, че ще се грижа за теб?
Без да се колебае, тя кимна, а върху лицето й просветна почти незабележима усмивка.
Грифит едва не простена. Опасяваше се, че може всичко да й прости, когато го погледне по този начин. Като се опитваше да не й показва колко много се е размекнал, той неохотно изрече.
— Е, отбелязахме някакъв напредък — обикновено резкият му глас прозвуча вяло, докато я повдигаше да седне. Загърна треперещото й тяло в одеялото и продължи. — Ще наклада огън, ще хапнеш малко топла супа и силите ти ще се възстановят — той отри чело в завързаната й с кърпа глава и най-после се усмихна. — След това ще те заведа при майка ми.
Тя нямаше сили да протестира, а и несгодите на пътуването бяха поугасили желанието да спори.
Навсякъде мрак и влага. Премръзнала и изгаряща от треска, Мериън ту заспиваше, ту се събуждаше. Колелата пропадаха във всяка дупка по пътя. Костите я боляха, главата й щеше да се пръсне, зъбите й тракаха.
Каруцата спря и Мериън отвори очи, но нищо не се промени. Тя не виждаше. Беше все така тъмно и задушно. С останките от съзнанието си тя се запита дали не е умряла. Дали не е положена в ковчег? Кой щеше да се грижи за Лайънъл?
Толкова се разтревожи, че успя да помръдне и това събуди болките по цялото й тяло, но се досети — Арт щеше да се грижи за Лайънъл. Арт се беше заклел да се грижи за Лайънъл въпреки нежеланието на Грифит. И Арт щеше да удържи клетвата си.
И тя не можеше да е мъртва. Беше прекалено нещастна, за да е мъртва.
Тя започна да долавя някакви гласове, отначало отдалече, но после все по-близо и по-близо, които викаха на този странен език. След това чу някой до колата да казва.
— Майко, имам нещо за теб.
Грифит. В дома на Грифит ли бяха пристигнали? Навярно, а в същото време той говореше на английски. Някакъв мил и весел глас прекъсна мислите й.
— Прането ти може да почака.
Думите бяха посрещнати от силен смях, но Грифит отвърна.
— Това е подаръкът, за който не престана да ме молиш през последните десет години. Внуче.
Внуче? Мериън неспокойно се размърда. Това беше някакъв заговор! Как смееше той да представя Лайънъл за свой син. Нямаше защо да се чуди, че говори на английски. Искаше тя да разбира какво си говорят. Смехът около каруцата заглъхна и последвалата тишина беше по-красноречива от всякакви думи.
Добре. Близките на Грифит бяха възмутени. Също като нея. Не чу нищо друго, докато Лайънъл не изчурулика.
— Грифит.
— Арт се съгласи.
— Да, момчето ми, а това е майката на Грифит.
Само да можеше да проговори. Тя се напрегна, за да долови възмущението в гласа на майката на Грифит и думите, с които тя отхвърля възможността Лайънъл да е негово дете, но вместо това, чу ужасена един глас, пълен с одобрение.
— За момче е красив, но е тежичък. На колко години е?
Грифит отвърна гордо.
— Няма още две, но е много умен и енергичен.
В разговора се включи непознат мъжки глас, който много приличаше на гласа на Грифит.
— Изглежда трябва да ни признаеш нещо, Грифит Райс Вогън Еднифед Пауъл!
— Всичко ще разкажа, тате, но първо…
Мериън стисна очи, но нищо не можеше да й помогне срещу болката от режещата светлина, когато Грифит отметна чергата. Тя вдигна ръка към очите си, опитвайки се да препречи пътя на ослепителните лъчи.
До слуха й едва достигна викът на майка му.
— Мили свети Уинифред, жива ли е? Вземи бебето, Райс.
Каруцата се разклати и след това Мериън усети една ръка да гали бузата й. Нежният глас сгълча Грифит.
— Грифит, имаш ли малко мозък в главата си? Момичето е болно, не виждаш ли? Как може да я влачиш през половината Уелс като натъпкани с дисаги пране? Мило момиче…
— Лейди Мериън — уточни Грифит.
— Лейди Мериън — повтори майка му след него. — Аз съм Ангарад, майката на Грифит, дъщеря в рода на един от най-древните лечители Ривалон. Ние сме прочути знахари и аз ще ти помогна.