Застанаха пред величествената дъбова порта и когато двете крила се отвориха, сякаш за да я погълнат, тя се възпротиви, обзета от сляп страх.
— Мериън.
Грифит я повика по име и тя отправи див поглед към него.
Той знаеше от какво се страхува тя.
— В някои места в Уелс все още се съблюдава традицията невястата да бъде пренесена на ръце през прага. Останало е от онези дни, когато момите са били крадени от семействата им. Има ли подобен обичай в Англия?
Идваше й да изкрещи, но успя едва чуто да прошепне.
— Мръсник. Гадина.
Той затисна устните й със своите и прекрачи прага. Докато се изкачваше по стълбите към голямата зала, той спря, за да й даде възможност да се огледа.
— Вашият английски крал Едуард е градил крепости, които да държат в подчинение уелските бунтовници. А ние пък сме построили замъка „Пауъл“, за да се преборим с него. Загубили сме, разбира се. Замъкът „Пауъл“ е преминал в английски ръце, когато моят раболепен праотец е запълзял пред новия си господар.
Застанала точно зад него, Ангарад го побутна с длан.
— Горе в стаята ти, Грифит, лейди Мериън ще има възможността да се наслуша на славната история на рода Пауъл, след като оздравее. Това е един стар, мухлясал замък и няма кой знае с какво да се перчиш.
Мериън разбираше Ангарад. Годините на имението се усещаха по липсата на удобства, но те бяха компенсирани с възглавнички, гоблени и постоянно горящи огньове. Комините пушеха, прозорците улавяха всичката дневна светлина и слугите изпълняваха задълженията си с усмивка.
Арт пристъпи и свали шала, с който я бяха наметнали.
— Ще бъдеш добра с лейди Ангарад, нали?
Мериън се подвоуми и ръцете на Арт леко затрепериха.
— Независимо колко противен вкус имат лекарствата, които ти дава, ще ги пиеш, нали?
Тя вирна брадичка и единственото му око се изпълни със сълзи.
— Никога не съм ти казвал, но ти ми напомняш най-голямата ми дъщеря. Няма да понеса загубата на още едно толкова скъпо същество.
— Изнудване — прошепна тя, но знаеше, че ще се предаде. — Обещавам!
Арт се засмя и сълзите му изчезнаха, сякаш беше направил някаква магия.
— Прави това, което ти казва лейди Ангарад, и ще оздравееш. И аз… — той неловко погледна към Грифит, но въпреки това продължи, като взе Лайънъл от Райс, — аз ще се грижа за твоето момченце точно както обещах. Не се тревожи за него.
— Няма — каза неуверено тя, защото не беше възможно да не се безпокои за Лайънъл. — Няма да се тревожа.
Стаята, в която Грифит я отведе, жужеше от шетнята на прислугата. Те затопляха чаршафите, разпалваха току-що накладения огън, ръсеха с уханни билки чистите рогозки по пода. В огнището вече вреше чайник с вода и Ангарад каза.
— Добре. Донесли сте ми лекарствата.
Слугините се поклониха и се усмихнаха, когато Грифит положи Мериън върху чаршафите. Той се наведе над нея, подпрял юмруци от двете страни на главата й.
— Кроесо и Кимру. Добре дошла в Уелс.
Беше ли почувствала облекчение, когато го видя в онази хижа в планината? Ако беше, не се досещаше защо. Той беше един нахален, противен мъж, който имаше твърде високо мнение за умението си да люби и правото, което му даваше това.
Превъзбудена, тя се опита да го отблъсне. Ангарад направи това вместо нея.
— Остави я на мен — каза възрастната жена.
— Предпочитам да остана да помагам — каза Грифит. — Аз се грижих за нея през целия път до замъка и със сигурност ще съм ти полезен тук.
— Не! — извика с дрезгав глас Мериън.
Ангарад погледна към вратата.
— Райс?
Райс влезе.
— Трябва да обсъдим нещо. Ако ни извиниш, лейди Мериън. Лейди Мериън?
Грифит отговори вместо нея.
— Лейди Мериън Уентхейвън.
— Уентхейвън? — повтори остро Райс. — От Шропшир?
Мериън изплашена вдигна глава.
— Да, от Шропшир — отвърна Грифит. — Но защо?
Райс сложи ръка на рамото на Грифит.
— Трябва да поговорим.
Грифит погледна към леглото, после последва баща си и затръшна вратата зад себе си.
Беше доволен, че това пътуване свърши. Беше на прага да обезумее всеки път, когато видеше зачервените, изпити от изтощителна треска страни на Мериън и тъжните й тревожни очи. Но сякаш неговият дом вече беше започнал да оказва чудотворно въздействие върху нея.
В същото време се досещаше, че го очаква някаква неприятна новина и се обърна към баща си с въпроса.