— И защо граф Уентхейвън е решил да ти обещае единствената си дъщеря? Единствената си наследница?
— За извършени услуги.
Грифит и баща му се спогледаха и Харботъл побърза да замаже грешката си.
— Все пак не е толкова невъзможен този брак.
— Той е граф, богат и влиятелен, и би могъл да се грижи за Мериън по-добре от теб. Ако говориш истината — Грифит подозираше обратното, — обзалагам се, че не си имал търпение да си получиш наградата и си избързал, преди да извършиш услугата. И той те е изхвърлил.
Тежкото дишане на Харботъл изпълваше стаята, но той нищо не отвърна.
— Какви услуги — попита Грифит престорено развеселен — те е помолил да му направиш?
— Щом толкова искаш да знаеш — каза намръщен Харботъл, без да прикрива пренебрежението си в отговор на веселието на Грифит, — само да я победя на дуел.
— Но ти вече се опита да го направиш.
— Той обеща да ме научи на такива удари, които тя не знае, и след това щяхме да се бием отново.
— Да я убиеш?
— Не, аз… — тук Харботъл се поколеба. — Не, той нямаше… ами, тя е негова дъщеря в крайна сметка. Какъв смисъл има да ме насърчава да я убивам?
— Може би не нея, може би сина й? — предположи Райс и Грифит му направи знак да мълчи.
— Син ли? Кой е той? — каза с присмех Харботъл. — Никой не знае дори кой е бащата. — Погледът на сините му очи се изостри и той замислено почеса масивната си челюст. — Кой може да е бащата, че да е толкова важен, че Уентхейвън да възнамерява да използва…
— Глупости! — отряза Грифит. — Сигурно има друга причина да иска от теб да…
— Да я побъркам? — подигра се на свой ред Харботъл и се ухили в лицето на Грифит.
Грифит си пое въздух и обобщи съвсем различно картината, която Харботъл се опитваше да представи.
— Мериън има по-добър вкус?
— По-добър от мен? — Харботъл се надигна, въжето дръпна крака му, той се препъна и грациозно замаха с ръце, докато се озова в предишното си положение. — Погледни ме. Аз не съм див уелски звяр, който говори варварски език и живее в някакъв замък, потънал във влага и мухъл, далеч от английския кралски двор. Аз съм английски благородник, със здрав дух и здраво тяло.
— Непървороден син. Последна дупка на кавала.
По дяволите! Грифит искаше да размаже тази красива самодоволна физиономия, но не можеше да си го позволи. Затова се подигра.
— Достойните обикновени хорица стоят по-високо от теб.
— Да, по-добре магарешка глава, отколкото конска опашка — Райс предизвика красноречието на Харботъл с кроткото си съгласие.
— Не е вярно! Аз съм благородник и струвам много повече, от който и да е уелсец, стъпвал някога по земята.
— А, много е смел за мъж с вързан крак — каза Райс.
— Не може ли да го вържем за врата — Грифит сложи ръце на хълбоците си и се засмя на тази си мисъл.
Но усмивката му помръкна, когато Харботъл изръмжа.
— Дойдох да освободя лейди Мериън.
Грифит подивя от ярост.
— Тя ще остане при мен.
— Защото я насилваш да остане — Харботъл беше улучил слабото място на Грифит и продължи да забива стрелите си точно там. — Как може тя да има доверие на един чужденец, на един мъж, който служи на крал, когото тя презира?
— Тя ми вярва, тя току-що…
На Грифит не му достигаха думите, но не и на Харботъл. С бляскави очи и широка усмивка той продължи да напада Грифит.
— Поне мога да я държа под контрол само с опакото на ръката си и хлапето й ще се върне при граф Уентхейвън. Като й направя други деца, ще забрави за копелето си. Когато стана неин съпруг, тя ще ме лансира в двореца със своите връзки. Ще си държи устата затворена по въпроси, които не я засягат, и ще ме кара да се чувствам добре. Това включва разбира се да й разтварям краката, когато и където аз…
Харботъл изврещя като плъх, когато Грифит го пипна за врата. По лицето му пробяга бърза мисъл и той заби юмрук в корема на Грифит. Грифит се преви на две от болка, едва чувайки граченето на Харботъл.
— Дължах ти това.
Но след това чу първо писъка му, когато Харботъл полетя от удара на баща му, после и звука от изтрещяването на главата му в стената. Едва поемайки въздух, Грифит се изправи, заклати се към вратата и се срути отвън, когато Райс я отвори.
Единадесета глава
Харботъл изпуфтя, след като ключът изскърца в ключалката.
О, Боже, какво удоволствие си достави като удари Грифит. Можеше да го удря и рита, докато отвсякъде шурне кръв от него. Задоволството от тази мисъл почти притъпи болката му. Той опипа с пръсти пулсиращата си челюст, стана и се взря в пълния леген.
Не можеше да види добре в него отражението си, но премигна, когато разбра, че от удара на Райс е станала синина. Потопи шепи в ледената вода и потупа с влажни длани лицето си. Ако имаше късмет, можеше да спре подуването и болката.