— Чудех се дали имаш някаква представа, че кралицата лишава себе си, за да можеш ти да напъхаш дълбоко ръката си в джоба й.
Дързостта му доказваше неговото очевидно пренебрежение към нея и гневът, който с мъка бе потиснала, отново се разгоря в кръвта й. От лекия ветрец, полъхващ откъм езерото, червенината по бузите й се сгъсти и тя свирепо го изгледа. След това си спомни за тайната, която не беше само лично нейна, и сведе очи. Подбирайки думите си, тя изрече с равен глас.
— Никога в характера на лейди Елизабет не е имало и следа от изнудвачество. Нейният живот е образцов. И как би могло да бъде другояче? Отначало за нея се грижеше с огромна любов баща й, крал Едуард. След това чичо й, крал Ричард III, изпълняваше своя дълг редом с нея.
— Крал Ричард? — изрече с насмешка Грифит. — Имаш предвид узурпатора. Ричард беше брат на Едуард. Синовете на Едуард трябваше да наследят престола, но къде са те сега? Къде са те?
Тя здраво стисна кожената кесия, усещайки кръглите монети под пръстите си и отново потисна желанието си да му покаже своята неприязън.
— Не знам. Знам само, че Елизабет е тяхна сестра и няма нищо общо с изчезването им.
— Ричард беше този, който ги затвори в кулата, откъдето те повече никога не излязоха — той се подпря с крак на пейката, отпусна ръка върху коляното си и сведе глава, за да се приближи към нея. — Те изчезнаха и никой повече не ги видя. Аз се бих за Хенри и молех Бог да му даде възможността да обедини родовете Йорк и Ланкастър, но едва когато отидохме в Лондон, разбрах истината. Там научихме, че лейди Елизабет беше танцувала с техния убиец. Тя живееше в двора на Ричард, носеше дрехите, които той й подаряваше, и в същото време му осигуряваше правата, които той никога не би имал без нея. Елизабет се оказа склонна да приеме разрухата, която прояде рода на Йорк, и сега тази й склонност премина в жилите на Тюдорите.
Без да обмисли постъпката си, тя замахна с кесията жълтици към лицето му. Носът му изхрущя. Тялото му се лашна назад и той закри лице с ръка. Тя го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си, без да обръща внимание на кръвта, която започна да се стича между пръстите й.
Платното се сцепи. Тя и на това не обърна внимание, а изрече с нисък и напрегнат глас.
— Моята господарка Елизабет пожертва всичко, за да спаси братята си. Всичко! И аз категорично те предупреждавам, че ако още веднъж посмееш да злословиш по неин адрес в мое присъствие, ще пронижа гърдите ти с рапирата си.
Тя го отблъсна и се втурна по пътеката, забравила кесията, подчинена единствено на желанието да се махне колкото се може по-скоро. Когато вече беше сигурна, че е извън обсега на очите му, тя повдигна полите си, за да се движи по-бързо, и тръгна с широка крачка. Искаше да се махне далеч от този грубиян, от този тъпанар, от този умопобъркан, изпратен от Хенри.
Сигурно не беше много разумно да го удря. Особено с тази тежка кесия. Беше чула изхрущяването. Дали не му беше счупила носа?
И все пак той се бе осмелил да обвинява Елизабет, че е заговорничела с Ричард за убийството на своите братя? Мериън знаеше истината. Служеше при Елизабет от петгодишна, защото бяха на една възраст и имаха родствена връзка. От самото начало на Мериън й бяха дали ясно да разбере, че трябва да бъде безпределно вярна на Елизабет във всичко.
В същото време на самата Елизабет й дадоха да разбере, че ще бъде принесена в жертва за династията. Всяко движение, всяка дума, всяка усмивка бяха претегляни и преценявани дали отговарят на една принцеса от рода Йорк. Мило и обичливо дете, Елизабет се стремеше всячески да получава одобрение и макар че съобразителността не беше нейно отличие, това не беше кой знае каква вреда, защото не беше задължително една принцеса да има необикновен ум.
Не беше задължително, докато баща й, крал Едуард IV, беше жив. След смъртта му се заредиха дни на предателства, а Елизабет не беше подготвена да участва в политическите интриги, които доведоха страната до война. Обичният й чичо взе под своя опека братята й, като заяви, че желае единствено да ги защити. По-късно той отправи към тях налудничавото обвинение, че са незаконородени. И обяви всички деца на Едуард за незаконни.
И когато Ричард пожела, парламентът го провъзгласи за крал.
Мериън беше държала в прегръдките си своята господарка, докато тя безутешно ридаеше за братята си, за свободата и честта, които сега бяха стъпкани в калта. Двете заедно обмисляха планове за действията, които трябваше да предприеме Елизабет, когато Ричард и съпругата му я поканиха в кралския двор. Отначало Мериън и Елизабет възроптаха, но после осъзнаха, че Елизабет трябва предварително да обмисли поведението си. Дали трябваше да приеме ролята на послушна племенничка, за да разбере истинската участ на братята си, или да се опита да повлияе на чичо си и така да помогне на братята си да избягат.