— Толкова дълъг ли беше престоят ти в Англия, че да забравиш честността.
Объркай противника си и той ще се огъне. Добра тактика, която Грифит беше използвал много пъти — беше забравил, обаче, от кого я е научил. Повече не можеше да издържа гол на студа и трябваше да помоли.
— Моля те, тате, дай ми дрехите.
Баща му изсумтя.
— Повивал съм те и те научих да пикаеш прав. Нямаш тайни от мен… нали?
— Искаш да ти разкажа за лейди Мериън?
— Не — Райс вдигна панталона, който още държеше в ръката си, като примамка. — Искам да ми кажеш истината за лейди Мериън.
Грифит се замисли. Трябваше да спечели благоразположението на баща си, но как? Беше толкова отдавна, когато дивата му уелска природа се научи да не се подчинява. Спомняше ли си поне малко как?
Той намери думите и нерешително изрече.
— Лейди Мериън. Когато вдигна очи към слънцето, виждам нея. Тя е като исландски сокол, достоен да кацне само на кралска длан. Горда и дива, тя се извисява над утринната чучулига в откритото небе.
Райс му хвърли една долна риза.
Грифит я облече и върза шнура на врата.
— Оперението й е великолепно, дори и на дневна светлина се вижда дирята, която тя оставя след себе си.
Без да го изпуска от очи, Райс му хвърли една туника и го подкани.
— Давай най-после истината.
Грифит млъкна, изненадан от себе си, от поетичността, за която мислеше, че животът отдавна е убил в него.
— Това не е истината — каза той, — това е просто…
— Това просто е уелската душа, която беше заровил толкова дълбоко, че мислех, че никога повече няма да я намериш — Райс хвърли останалите дрехи на Грифит и дръпна един стол до огъня.
Зарадван от себе си и от тихото одобрение на баща си — и в същото време напрегнат до крайност — Грифит се облече и продължи вглъбен с възхвалата на своята соколица.
— Когато някои по-низши смъртни я уловят в капан и я вземат в ръце, тя ги раздира до кръв с ноктите и човката си. Но въпреки че не могат да я удържат в ръцете си, те никога не престават да търсят топлината на крилото й и възторженото въодушевление, което съпътства присъствието й.
— Но ти можа да я укротиш?
— Никой не може — Грифит не скри жестоката истина. — Мога да свиря, докато ми пресъхне устата, но тя идва при мен без охота. Не ме раздира с хищните си нокти, но остава само… — той заекна, — заради удоволствията, от които не може да се откаже. Тогава, само в този миг, когато е изморена и заситена, тя е моя и само моя.
Райс изрецитира:
Смаян от поетичността на баща си, Грифит мина в отбрана.
— Аз й давам себе си.
— Не, не й даваш себе си.
— Онази част, която има значение. Онази част, която е цяла. Тя няма да усети разликата.
— Нима? — Райс постави пръст върху слепоочието си. — И соколите, и жените имат прекрасен инстинкт. И се осланят на него.
Споменът за клетвата, която тя изиска от Арт, прониза сърцето на Грифит. Той си наля чаша вино и я изпи, опитвайки се да преглътне предчувствията си.
— Тя трябва да разбере, че може да ми вярва.
Думите на Райс прозвучаха като мощен боен вик и разбиха на пух и прах претенциите на Грифит.
— Никога няма да ти повярва, ако не й дадеш възможност да те опознае.
Грифит извъртя глава встрани. Райс потупа ръката му, която беше отпуснал на масата, и каза.
— Това, което е станало, вече е минало. Всички сме ти простили — само ти не си.
Горчивината и объркването от спомена за стария му грях вкамениха лицето на Грифит.
— Загубата на крепостта „Пауъл“ не е нещо, което може лесно да се забрави.
— Това беше само временно. Нямаше да предам крепостта, ако не знаех как да си я върна. Имаше и други начини да те накарам да си дойдеш, но не бяха толкова лесни.
— Не е било необходимо. Бях едно глупаво, разглезено момче.
— Не си бил разглезен. Само вироглав. Майка ти беше права тогава, като ми каза, че ако ти бях отделял повече внимание, цялата тази неприятност нямаше да се случи.
Грифит прости някогашната избухливост на баща си.
— Дължеше се на умората от продължителната обсада, снабдяването с вода и страха, че могат да натровят извора, който пълнеше кладенеца.
— Да, и твоята лудория беше в резултат от трудния живот по време на обсадата. В името на небесните светии, човече, кажи на жената какво потиска душата ти и тя с готовност ще се сгуши в едно гнездо с тебе — след като Грифит не отговори, Райс разкрачи крака и се отпусна. — Такива ли са намеренията ги? Да свиеш гнездо с лейди Уентхейвън?
Готов да смени темата, Грифит попита.
— Интересува ли те това?
— Нашето родословие е достатъчно уважавано, за да понесе позора една англичанка да влезе в семейството, но тя ще донесе ли зестра?