Мериън я погледна сърдито. Изгаряше от нетърпение да възвърне силите си. Беше мислила, че ще умре. Изглежда е била на косъм от смъртта. Дните на треската й се бяха видели безкрайни — един тъмен водовъртеж от болка и страх, от ужасяващи кошмари, от които се събуждаше, само за да кашля до припадък.
Болестта като че ли беше изпила до капка енергията, която я движеше. Можеше да вдигне глава от възглавницата, но сякаш нямаше смисъл да прави това. Можеше всеки ден да проверява, че съкровището си стои в торбата, в която го беше сложила, но това сякаш също нямаше смисъл. Можеше да седи, за да вчешат косата й, и да се изправи, за да се погрижи за нуждите на тялото си, но не искаше да излезе навън и да застане с лице пред неизброимите предизвикателства, които бяха изпълнили живота й. Синът й беше в безопасност, грижеха се добре за него и тя се отдаваше на умората. Костите й тежаха от умора.
— Ще ти разтрия гърба предложи Ангарад.
Мериън не беше сигурна дали го иска. Но знаеше, че Ангарад прави всичко, което е добро за нея.
Грифит й беше предложил майка си, като че ли беше най-драгоценният подарък, който можеше да й поднесе. А Ангарад доказа, че е повече от майка. Тя взе Мериън под своя закрила, както квачката прибира под крилото си своето любимо, отдавна загубено пиленце. Според Мериън тя се тревожеше прекалено много за нея, но го правеше с такава любов и загриженост, че Мериън усети как започва да прави всичко, само за да не се безпокои Ангарад. А Ангарад наистина обичаше. Обичаше Мериън, обичаше Лайънъл — и то с такава нежна всеотдайност, сякаш бяха нейни собствени деца. Беше заложила в капана топлината на майчинството и Мериън с желание захапа стръвта, влезе в капана и остана там.
— Тиранка — промълви Мериън и изпи противната отвара. Имаше вкус на изпражнения от прилеп, примесени с билки. Знаеше, че нищо чудно и да е това. Но нямаше какво да мисли по този въпрос, така че взе халбата с бира, която Ангарад й подаде да си изплакне устата, издърпа нагоре широката си нощница и се преобърна по корем. — Разтрий ме, моля те.
Ангарад се настани на дюшека до Мериън, отмести дългите й червени коси и се захвана да разтрива мускулите, които реагираха на дългите часове, прекарани в леглото.
Мериън отрони покъртителен стон на удоволствие, след това попита.
— Лайънъл ще дойде ли да ме види?
— Лайънъл, Райс и Грифит.
— Грифит? — изтощението, което беше повалило Мериън, сякаш се стопи и тя се опита да се надигне на лакти. — Не искам да виждам Грифит.
— Цяла седмица му отказваш. Заприличал е на мечка, която се готви да се изправи срещу бик. Ходи насам-натам, цупи се, говори троснато — Ангарад шляпна леко Мериън по задника, като че ли вината за това беше нейна. — Този път го пусни в стаята и вземи да ни спасиш от тази беда.
— Не се чувствам достатъчно добре за среща с него.
Ангарад натисна главата й във възглавницата.
— Само преди миг беше достатъчно добре, за да станеш.
Мериън се възпротиви доста неубедително.
— Ще ми стане по-зле, ако се срещна с него.
— Ще ти стане по-добре! — Ангарад натисна с длан гърба на Мериън. — Чуй само как бие сърцето ти. Ще ти раздвижи кръвта и ще изхвърлиш всички отрови, от които сега ти е зле.
Мериън зарови глава във възглавницата, за да скрие зачервените си страни. Щом Ангарад забеляза толкова лесно объркването и страха й, дали и някой друг нямаше да ги забележи? Дали Грифит щеше да ги види?
Никога в живота си Мериън не се беше крила заради проблемите, които има. Наистина в онези години лейди Елизабет дори се беше оплакала, че се втурва към тях. Но тогава беше различно. Сега тя не беше на дуел, в който трябва да демонстрира ловкостта на своя меч или дързостта, с която посреща предизвикателството.
Сега трябваше да застане лице в лице с мъжа, който я беше довел до предела на самообладанието й и който я беше накарал дори да премине отвъд този предел. Беше нахлул в душата и тялото й и то с нейна помощ. Беше откраднал нещо, което никога не можеше да бъде върнато — нейната невинност — и на нейно място се беше настанила безизходицата, която я затваряше в един омагьосан кръг.
Тя надигна глава и помоли.
— Не може ли да почакаме до утре.
Мериън подскочи, когато Грифит отговори на въпроса й.
— Нито ден повече.
Само един поглед й беше достатъчен. Грифит приличаше на някой от онези древни побити камъни, които стърчат от земята. Беше ги видяла по време на пътешествието си през Англия. Още повече от тях видя в Уелс. Тук ги наричаха менхири. Обрулени от ветровете и дъждовете, те стояха непоклатими, нерушими, неразгадаеми. Това бяха паметници, които отричаха хода на времето и мълчаливо провъзгласяваха своето величие.